четвъртък, 15 януари 2009 г.

Два свята,две срещи

За изминалите две години...
Говорих.Говорих и се чуствах толкова свободна. Правилно ли е да замълчиш и всичко да се срине? След 2 години мълчание получих 10 минути свобода.
Навярно никога не ще бъдем приятелки,както някога. Аз ли бях или тя?Има ли значение?!
Навярно била наранена от мое действие,от моя дума...А колко плаках в отговор на нейното мълчание...
Тишина... но сега има поне малко слънце. Не слънце като в топъл летен ден,по скоро като слънцето през март. Зимните месеци минаха...
...
За сега...
Разговорът ми с Нели ме накара да се замисля за моята тишина. Какво ме кара да се скрия и да пътувам все по надалеч от "моето едно цяло"? То никога няма да е същото,но празнотата не бива да е толкова голяма.
Защо мълчат хората? Толкова ли е силна болката?
За няколко месеца съзнах,че "моето едно цяло" е нещо ново и различно...то никога няма да бъде същото...

неделя, 11 януари 2009 г.

Не

Препрочитам последните няколко записки в блога и все още не мога да си обясня кое е онова нещо,което ме накара да спра да пиша тук.
Толкова време ли мина? Всякаш нищо не е същото и няма да бъде.
Напоследък живея в моя си свят и не давам на никой да го доближи...но от това не се чуствам тъжна.Напротив. Може би точно тази тишина успя да ми покаже колко нереални неща съм изградила край мене и съм си окрасила една моя приказка, която не съществува.
Чета повече и оставам със себе си ,колкото време поискам.Някои неща ми липсват, но не ги доближавам, а други...други са толкова далече ,че не мога да преценя дали някога съм ги искала и дали още ги искам или просто ги оцветявам в светли краски...да ,от далече е друго...мъчно...
Най-хубавото е че мисълта за ново пътуване не само ме дърпа към себе си толкова силно,но е и вратичка ,през която мога да премина...стига да го пожелая още по -силно.
.
.
.
Нещо си отиде.