Слънце се смее в сърцето ни

За равносметките и още нещо...

2010-10-30T01:44:00.003+02:00

Понякога ти се иска да обичаш повече, отколкото можеш. Понякога просто си задаваш въпроса „Oбичам ли всъщност?”. Понякога се губиш по краищата на света ,който имаш.
Като се изгубиш- търсиш отговор- как да надвиеш изгубването. Мислиш си ,че като тръгнеш по нов път с нови хора всичко остава зад теб. Промяната. Търсиш я във всичко. Решаваш проблема със загубването за известно време като се вглеждаш напред... но тове не ти помага да преминеш отсреща. Новите неща те изпращат в други измерения за малко и после пак те връщат. Луташ се между това, което e и това, което си мислиш, че е. Опитваш се да преминеш напред , да преградиш всичко, което е останало зад тебе.
Миналото постоянно намира слабо местенце- местенце, където не си успял да закърпиш старата кутия, в която си се опитал да го натикаш.
В желанието си да забравиш, правиш необмислени и бързи срещи, обещаваш всичко и вярваш в обещанията си...а после- после се питаш „Коя съм аз, за бога? Как попаднах тук?”.
После спираш да казваш „Не”, спираш да искаш и да вярваш, че можеш повече, макар да знаеш, че можеш. Търсиш причини...които вече не са ти нужни, разгадаваш загадки, от които отдавна не са от значение за живота на другите.
Просто слушаш,но не чуваш.
Загадката:
Колко живота има бутона „refresh”, ако се използва на всеки шест месеца?

От тук от там

2010-02-22T02:24:00.005+02:00

Е, не мога... днес явно бях решила да се връщам назад ...

Както пише тук независимо с кой си на 14ти февруари денят винаги е топъл и слънчев... Но не това ме накара да се върна обратно в дните назад...Може би открих прекалено много снимки днес, които бяха от "вчера" или може би открих приятелка ,каквато не бях имала скоро и която ми припомни,че всеки ден мога да бъда аз. Навярно ми се прииска да видя каква искам да съм, защото от прекаленото натрапване на каква трябва да бъда, съм забравила, че слънцето изгрява всяка сутрин и залязва всяка вечер, но между това изгряване и залязване се случват неповторими неща- един заминава за далечни острови, друг открива нови светове пред теб, някой се опитва да ти покаже, че си нещо специално в неговия свят... хиляди чудеса, които можеш да видиш само, ако се спреш и погледнеш над всичко.

Последните няколко дни... или една конкретна вечер-нощ-ден ми припомниха колко много мога да се смея... Беше много шумно, много весело, много музикално, много топло, много зелено, много обичливо... пълно с изненади. Беше просто МНОГО. Често се нуждаем от хора, които да ни напомнят на къде сме тръгнали. За съжаление, колкото и да ни се иска да сме праволинейни /не знам дали някога съм искала това /, някой или нещи ни отклонява от пътя. Важното е рано или късно да се върнем отново на него :) . Може би наистина трябва да порасна. Но не виждам нищо хубаво в порастването на другите. Бих искала да се хвърля с преспа сняг, да карам колело от тук от там, да лежа на зелено в парка и да чета книга, да рисувам, когато си поискам, да ходя на работа /когато си поискам/... да уча, защото ми харесва да го правя /независимо от мнението на някои/...да бъда това, което съм искала да бъда вчера,преди месец, преди година ... Ще се постарая да бъда с човека, когото обичам /въпреки него/ , и ще се постарая да не загубя себе си покрай него...

Колела

2009-07-25T23:39:00.005+03:00

Колко обичам да съм малка. Тази вечер бях и беше толкова хубаво. Карамхе колелцата и се смеехме. Изведнъж всичко друго бе без значение. Имаше само ние и колелетата. Светът около нас бе прекрасен- зален, светещ, топъл. И бяхме малки, и се смеехме.

Усещане

2009-06-07T02:47:00.003+03:00

Днес се случи нещо. Едно особено усещане.

Дори не зная как да го опиша. Все едно бях още малко момиче, което изведоха за ръка. Държеше ме дори и след като излязохме. Беше топло и нежно. Напомни ми за времето, когато с Венци се смеехме и си играехме на татко и дете :). Едно невинно преминаване през времето. Хареса ми. Без никакви очаквания- все пак- аз още съм дете.

Едното цяло...

2009-04-03T01:27:00.003+03:00

Едното цяло имаше среща днес.Може би трябва да спра да го наричам така,така или иначе то няколко месеца не съществува. Бяхме петте и бе хубаво до един момент,до момента, в които не трябваше да говоря за някои неща. Не съм сигурна дали искам да общувам с ... Може би се озовах в същата позиция , в която бе Нели преди година и половина.

Не искам да говоря,не искам да се обаждам, не искам да се правя ,че ми е приятно...и разбирам ,че тя не разбира колко много ме е заболяло от думите й...както аз не разбирах Нели преди .

Но не знам какво да направя. Не исках тази среща днес. Не исках да се виждаме,не исках да говорим...не исках нищо. След днес се обедих още повече ,че не искам да говорим дори/ а и тя не иска вече/.

Ами да. Четох блога на Биста преди няколко дни и се замислих за...приятелството.Не зная дали можеш да отминеш някого,да го изтриеш от телефона си,от facebook, от календара си просто ей така. Не искам да я изтривам. Нека си остане там.

За себе си знам ,че няма "едно цяло" вече. И не защото съм "невинната" в случая.../колко много думи, които не очаквах днес и колко много ...неразбиране/.

И защо всички се опитват да ни ''сдобрят'', след като дори не сме се карали?! Какво толкова? С целия си егоизъм ,които имам, не желая да говоря.

Не искам да ходя на рожден ден,не искам да излизаме заедно...не искам нищо. Дали я обичам? Сигурно. Не можеш да спреш да обичаш някого просто така изведнъж...

Дали Нели беше спряла да ме обича преди-не мисля. И колкото повече хората казват,че трябва да прощавам,толкова повече в себе си се настройвам в противното.

Не, Цвети не е виновна...нито пък аз...няма виновни...

Защо всички искат да задаржат толкова много "едното цяло" цяло?

Какво значение има?

Who are you in me ?

2009-02-27T01:17:00.004+02:00

Последните седмици са особени.Не мога да си намеря място.
Бях в театъра-отново. Спомних си защо обичам онова място.Всичките стълби,които трябва да изкачвам и по-които трябва да слизам. Всичко.
Има толкова неща,които се случват и не съм наясно дали мога да ги разгадая напълно.
Понякога се чувствам обсебена и сякаш живея в друг свят.
Още една година и продължавам да съм аз...може би по малко различен начин.
Все още не мога да си обясня това нежелание да "намирам" телефона си всеки път ,когато звънне или да отговарям на дълги и кратки писма от хора.
Утре ще е още по -тежко.
Дали обичам рождените си дни-разбира се. Но тази година...не знам кой ме накара да празнувам рождения си ден "истински".

...
Купих си бебе-цветенце ,след като предното "умря" от прекомерните ми грижи. Много е красиво и мъничко.Мисля утре да го пресъдя и да му намеря подходящо местенце в стаята.

На колко си години?

2009-02-03T23:51:00.005+02:00

Не искам да се връщам назад.Не искам да се виждам с отдавна забравени хора,не искам вятърът да ме отвява в тяхната посока.

Защо винаги,дори и да продължаваш по пътя си напред,все някъде зад някой ъгъл ще изкочи някой от преди 2-3-5-10 години,за да ти напомни ,че някога те е познавал.

Може би това чувство на отдалеченост от миналото е породено от желанието ми да избягам от него. Не защото спомените са лоши,напротив..

Училище,смях,пътуване...

Не зная какво е това,което ме кара да обещавам напразно "Да,ще се видим" и после да продължавам да чета книжка спокойно под одеалото,да разговарям с ...далечни хора, да не правя нищо.

Напоследък заспивам на сутринта и не искам да се събуждам, когато трябва. Има толкова филми /макар и подобни на други/,който те завладяват изцяло. Така е всяка вечер.

А имам толкова много да уча.

Днес получих писмо от Кристин.Едва няколко реда...

Все повече виждам грешките, отколкото блясъка на хората. Не ги съдя...но сякаш ги записвам.

Може би само моя свят е съвършен.

Вече втори ден ходя в детската градина и все още нямам любимо дете. Не зная какво ми става. Една колежка каза,че се разбирам с тях толкова добре,защото съм като тях... но може би вече не съм.

Харесва ми идеята да съм част от цяло /като в работата например/. Говорих и с Вики. Може би всичко започна оттам...а може би още преди заминаването ми.

Теди търси Питър Пан, а аз себе си.Дори и да не й се обади, тя ще продължи да се усмихва..защото е на 19.

Не искам да обичам. Толкова семейства около мене има вече.Малки бебета...топлинка.

Сякаш съм се спряла на границата и не искам да вляза през вратата. Дали съм пораснала вече ?

Липсва ми Ина понякога. Сякаш тя щеше да отговори на всички загадки.

Липсва ми колелото,безкрайните разходки из парка, сладоледът на път към училище...

Липсва ми книжката в чантата /понякога ми липсва театъра,но вече не толкова много, колкото преди/, липсва ми и онова... на което се крепи светът на сестра ми, липсва ми далекогледът, през който тя наднича... липсва ми.

Липсва ми лятото, в което открих, че всичко е възможно и трепетът... на нещо неочаквано и желано.

Какво ли ще ми даде още това лято? В онази ранна утрин споделих страха си,че навярно нищо няма да е същото в онова малко градче, когато се върна... Кристин,Рената...момичетата...стаята ми, къщата... Хейли /моето момиче/...

Ако се върна.

Два свята,две срещи

2009-01-15T21:04:00.004+02:00

За изминалите две години...

Говорих.Говорих и се чуствах толкова свободна. Правилно ли е да замълчиш и всичко да се срине? След 2 години мълчание получих 10 минути свобода.

Навярно никога не ще бъдем приятелки,както някога. Аз ли бях или тя?Има ли значение?!

Навярно била наранена от мое действие,от моя дума...А колко плаках в отговор на нейното мълчание...

Тишина... но сега има поне малко слънце. Не слънце като в топъл летен ден,по скоро като слънцето през март. Зимните месеци минаха...

...

За сега...

Разговорът ми с Нели ме накара да се замисля за моята тишина. Какво ме кара да се скрия и да пътувам все по надалеч от "моето едно цяло"? То никога няма да е същото,но празнотата не бива да е толкова голяма.

Защо мълчат хората? Толкова ли е силна болката?

За няколко месеца съзнах,че "моето едно цяло" е нещо ново и различно...то никога няма да бъде същото...

Не

2009-01-11T00:06:00.004+02:00

Препрочитам последните няколко записки в блога и все още не мога да си обясня кое е онова нещо,което ме накара да спра да пиша тук.

Толкова време ли мина? Всякаш нищо не е същото и няма да бъде.

Напоследък живея в моя си свят и не давам на никой да го доближи...но от това не се чуствам тъжна.Напротив. Може би точно тази тишина успя да ми покаже колко нереални неща съм изградила край мене и съм си окрасила една моя приказка, която не съществува.

Чета повече и оставам със себе си ,колкото време поискам.Някои неща ми липсват, но не ги доближавам, а други...други са толкова далече ,че не мога да преценя дали някога съм ги искала и дали още ги искам или просто ги оцветявам в светли краски...да ,от далече е друго...мъчно...

Най-хубавото е че мисълта за ново пътуване не само ме дърпа към себе си толкова силно,но е и вратичка ,през която мога да премина...стига да го пожелая още по -силно.

Нещо си отиде.

Желания по пътя

2008-11-04T17:58:00.003+02:00

Не зная защо, но се върнах може би две години назад... стоях на плажа и усещах онзи трепет в сърцето си, който ти подсказва, че нещо ще се случи... и то се случи. Понякога думите са толкова малко,за да изпълнят пространството около тебе.

Пътищата са толкова много. Понякога поглеждам стаята си и изпитвам желание да съм сама.

В последните четири месеца имаше нещо, което промени сърцето ми... Сякаш започнах да пораствам или да ставам още по -малка. Бях като в приказва. Все още не мога да съзная,че приказката свърши...

Отваряйки електронната си поща, откривам толкова много писма от различни караища на света, които ми подсказват за задаващо се слънце.

Толкова много искам онова момиченце, което ще си е само мое... Може би магията "Шоколад" все още ме държи в ръцете си.

Какво толкова може да загубиш, когато нямаш нищо... Искам това момиченце...толкова много,че сърцето ми се свива и става като гъбка всеки път като си го помисля...

Искам го...

Погледни!

2008-10-19T12:55:00.005+03:00

Като в друг свят се движа.От както се прибрах,имам чувството че това не е моето място.Вървя и не виждам.Започнахме училище.Сърцето ми биеше толкова бързо на първата среща...докато телефонът не извъня...

"Хайде,къде се губиш?Идваш ли вече?"

И тогава се смях толкова много и преглъщах мислите си така бързо.

За миг помислих ,че съм си отново вкъщи. Всички ме гушкаха и се смееха както винаги.

Но всъщоност не зная къде е "вкъщи". Нещо остана далече от мене .

Може би вече зная какво точно искам :)

...

2008-09-05T20:12:00.005+03:00

Плаках...толкова много,че не чувствах сърцето си.Заспах със мокрото в очите си...не исках да се събуждам тази сутрин...леглото ми бе толкова примамливо...

обичам те

Разпокъсани мисли

2008-09-02T05:25:00.008+03:00

Може би се завръщам,а може би вървя напред.Понякога толкова много ми липсва,че сърцето ми се свива от мъка. Понякога спирам да мисля и вярвам ...понякога гледам напред и не виждам нищо.

Затварям очи и се връщам,затварям очи и продължавам.

Времето минава толкова бързо и същевременно мога да преброя всяка секунда от деня.

Плача и се смея.Всичко преминава през очите ми.

Толкова много съзнати реалности,неоткрити преди.

Има решения ,трудни за мислите,но лесни за сърцето ми.

След месец животът ще продължи със същия ритъм- дали е добре или не ...не зная...

...

Толкова много ми липсва.

Завръщане

2008-08-08T06:12:00.003+03:00

Нереални неща...Далече от мене... Светът се преобърна и крилата,които имах отидоха далеч над всичко ,в което съм вярвала някога...

Бях на 17 години и отново мина времето през очите ми.

Ръцете ми трепереха и сърцето прескачаше.

Не просто ден... Зашръщане ...Съзнашане...

Днес и никога преди

2008-06-26T22:43:00.001+03:00

Сърцето е далече от света.Като кораб в открито море.Всеки ден е единствен по себе си.Различен от всичко.Мислите се преплитат и усмивката е с мене.
По ясни от всякога са очите и ръцете ми. Утре е от без значение. Запечатвам всеки миг и се смея на себе си. Няма нужда от думи. Небето е наше само няколко погледа или цяла вечност -това решава сърцето ни. . Не виждам нищо различно у себе си -само предишното щастие и обич към всичко.

Хората може никога да не порастват стига да видиш очите им .Секундите ,минутите,времето- всичко е спряло. Денят и нощта са едно цяло от цяла вечност ,а го виждам едва сега. Заспивам със слънцето и се събуждам с него.

Приказките не значат нищо. Липсват ми колелетата ,но разходките уморяват телата ни. Понякога се спираме и ръцете ни се докосват за миг. Едно цяло за част от секундата. После мислите се разминават и тръгват в различни посоки .Гласовете изчезват в нищото. Всеки заспива далеч от другия.

Далече

2008-06-23T20:25:00.002+03:00

Някакво неописуемо усещане за щастие в мене се е заровило.
Всичkо се случва. Летиш и не можеш да се спреш.
Снощи останах до късно.Слушах музика и рисувах. Пътеката бе светла и някак само моя. Виждам нови неша,някак аз, но от друга страна.
Всичkо е като картина от приказkа и аз живея в нея.

Quando tu non sei con me

2008-06-20T04:32:00.001+03:00

Tu sei nella mia vita per sempre.

3

2008-05-29T22:34:00.005+03:00

Днес отново ме налегнаха онези мисли. Една статия в интернет ми причини болка-сякаш ме хвана за ръката и ме повлече година назад. После разглеждах снимките и стисках телефона в ръка, но номерът не беше набран. Нещо спираше сърцето да последва мига. Може би хладният глас от предния ден бе причината за това.

...

Броя дните.Извадих и куфъра дори.Приготвих книжките...не зная какво друго да взема. Днеска си говорихме със Сашко и ми стана топло. Знам, че ще има някой, на който да разказвам после. Една мисъл ме изгаря от вътре,едно силно желание да сме пак заедно всички. По някакъв неописан начин Сашко,Еми, Боби,Митко,Вили и Петя застанаха на няколко стъпала зад моето "едно цяло" от училище-като второ "едно цяло", но не толкова плътно.

...

Изгубих се в последната книга и попаднах в друг свят. Не зная на къде да продължа сега. Да последвам този приказен свят или да избера книга,по -близка до този свят.

Говорих си с Давиде и Люби. Стана ми топло и близко.

Тези дни ще се оставя вятърът да води крилете ми.

Не тук

2008-05-28T15:07:00.005+03:00

Сънувах.Сънувах и сякаш бях вътре в съня, но като на филм. Беше приказка.Виждах героите.Бяха на крачка от мене, но имаше нещо между нас,което не ме доближаваше до тях Виждах лицата им-момчето и момичето от книгата, която прочетох.Всичко се случваше реално.В друг свят. Различен.Вълшебен.

Беше сладък съм. Отварях очи и пак ги затварях.Когато всичко свърши, усетих лекота у себе си. Някак въздушна и нежна.

...

После денят започна.

Просто

2008-05-26T14:40:00.006+03:00

Излязох с Розичка и си мислех за толкова неща. Спрях се и се огледах.

"Хей ,момиче, с колело ли идваш", отвърнах "Да". Отговорът бе "До къде сме стигнали вече-купи си кола,голяма си."

Не разбрах нито до къде бяхме стигнали, нито защо бях голяма. Отивах да си взема книжката, която ще ми покаже какво ще стане със Златния компас. Нямаше я вчера и едно усмихнато момче ми я запази...

Нещата се преобърнаха за миг. Колко малко бе всичко. Колко много са пътищата, по които можем да тръгнем. Ако нещо трябва да се случи,то се случва и ако не днес,то може би след седмица, месец, година или повече.

...

"Едни приятели бяха там през празниците.Мислех да отида с тях"

"Приятелите ти...бяхме заедно с тях"

Върнах се в момента, когато Васи ни покани на пътешествие,Лили,Камен, Цецо,Марто... как с непознати бяхме едно,една мисъл,една идея...

Не можех да си тръгна... нещо ме докосна и остана с мен

...

Всичко е свързано. Като прежда ,заплетена от коте.

If I was ...

2008-05-18T13:17:00.005+03:00

Времето върви след мене. Тичам. Хубавите моменти се преплитат с тъжните. През колко трудни мигове трябва да преминем, за да бъде достатъчно...
Липсва ми Ина... Зная ,че е с мене и винаги ще бъде някъде там. Това прочетох в тефтерчето снощи и се стоплих.
Има у мене страх, породен от следващия миг... но зная че никога няма да бъда сама. Сънувах толкова интересни неща последните дни...
Времето върви зад мене. Утре ще бъда това, което бях вчера и днес, защото нищо не може да ни промени освен ние самите. А аз не искам да бъда друга.

Снимка: photoforum.net

Думички в дантели

2008-04-24T21:25:00.005+03:00

Днеска много смях...и не само. И въпреки смеха,май това не бях аз. Много планове и много въпроси "А аз какво да си взема", "Къде ще се чакаме", "Ами с влака ли?"... Колкото повече наближава денят, в който отново ще се разделя с театъра за едно цяло лято, толкова по- мъчно ми става. Повечето бяха за последно преди празниците на работа. Когато се разделях с Елица и тя каза "До 7 май" и аз отвърнах "Аз няма да идвам вече" ,усетих как тънка дантела се уви около ми. Нещо задушаваше гърдите ми и усетих вкус на сподавен плач...

Тази вечер се забавлявах с "Опасни игри" и много се смях. Не е най-прекрасната пиеса, която съм гледала,но е зареждаща,силна, кара те да се замислиш за някой неща, които си позабравил или стаил в сърцето си /а може би просто аз се чувствам така и за това ми харесва/.

За няколко минути днес гушках и се смях с Вики. Колко се зарадва като ме видя тя.

...

Няколко пъти ме галеше дъжда днес и се радваше с мене.

Няколко пъти се връщах назад в мислите си и летях из други времена.

Kiss the rain

2008-04-24T00:06:00.012+03:00

Нещо красиво

Днес се разхождах много. Четох за Лилито,което търси бисерче ,за да стане добро дете и Росито ,което не иска да свири на пиано/книжката е тази/. Закъснях за контролното и седях най-отпред...и въпреки това сутринта беше хубава. Музиката беше в мене и думите нямаха смисъл. Като във филм минаваше всичко около ми.

Предишната вечер ме накара да обичам,да обичам много. Една прегръдка беше нежността. Светът се бе завъртял за миг и нямаше нищо под мене.

Снимка: photoforum.net

Вълшебство

2008-04-22T14:08:00.007+03:00

Последните дни бяха много хубави.
В събота срещу неделя ходих на приказен детски имен ден на Лили /която е голяма/.Запознах се с весели хора, играх на много игри.. и бях аз- точно такава ,каквато искам да съм,а не каквато искат да бъда всички.
Смеех се много и плясках с ръце, задавах "неудобни" въпроси- "Кой ти е любмият филм", "Имаш ли си любимо число"... и пак се смеех. Ядохме сладкиши, танцувахме, пихме сокче...Най прекрасният имен ден ,на който съм била някога.
А тази сутрин сънувах вълшебен сън,който искам да се сбъдне. Беше приказно красив и топъл. На сън всички несправедливи неща са преобразуват в добри. Понякога човек пази спомените нежни в сърцето си,дори когато му се иска да ги няма там. Подадох ръка и отсреща видях обич. Независимо думите...всичко остава между нас.

I would be good

2008-04-19T13:44:00.003+03:00

Тези дни всичко става бавно. Все едно съм се изгубила в един друг свят или аз съм в този друг свят. Затворена като в балонче,за да се предпазя от заобикалящото ме.
Преуморена. Може би това е думата. Всичко става трудно и наслада след това няма. Онзи ден мечтаех просто за сладолед и бавна разходка.Това се случи след театъра. Взех си най-хубавия шоколадов сладолед и вървят бавно. Губех се и пак се откривах. Нямаше нищо по- сладко. Все повече навлизам в света на "самичка сред много" и това ме отделя от тук.
Снощи Яворов показа силата си отново пред мене. Към края ръцете ми трепераха, а сърцето ми биеше силно. Удари ме "гръм" сред София. Всяка дума влизаше в мене и душата ми я попиваше с такава мекота. Тялото ми бе уморено,но аз не - бях заредена толкова . Умихвах се много... изчаках всички автобуси за вкъщи...
Вече се прибирам сама.

Vivo per lei

2008-04-14T21:25:00.008+03:00

Днес моята Ина трябваше да стане на 22 години и да се смее много.
Този ден бе нейният ден. Дъждът галеше всички и всичко. Толкова нежен и топъл.
Под сянката на тихи и спокойни песни премина и моят ден.
Тичах много под дъжда и се смеех...и плачех. Исках да я притисна до себе си и да й кажа колко много я обичам и колко много ми липсва. Исках... просто за миг да хвана ръката й ...да тичме заедно, да се смеем ,да се люлеем на люлките и просто да сме заедно.
...
Тази вечер се разходих по пясъка на "Плажа". Смях се много. В тълната зала не бях самичка. На път към вкъщи капчиците дъжд върху лицето ми не бяха просто дъжд... чувствах ги като топли целувки от един друг свят, далечен и непознат... Ина бе с мен и аз знаех това с цялото си тяло...

Минути

2008-04-01T14:48:00.007+03:00

мигове

...

Днес отидох на училище и беше хубаво. Смяхме се и се докосвахме. Гледахме се и виждахме през себе си, един през друг. Тази усмивка ще ми липсва в Аляска.

...

Докато се возих в колата с момчетата, усетих как живота ми се движи по тънка линия в края до пропаст... Щяхме да се блъснем... не изпитах страх...всичко стана толкова бързо. Всякаш всичко вървеше по план. След този миг Наско не успя да се успокой, колкото и да твърдеше ,че всичко е минало. Виждах как ръцете му трепереха върху волана и гласът му бе по различен. Исках да му кажа много неща /да бъда лоша, да се скарам/ , но видах колко уплашен бе и се спрях...Някой ден може би аз ще карам... Знаех, че нищо повече няма да се случи. Минутите минаваха край нас и въздуха влизаше в гърдите ни спокойно. Толкова малко време има, че всяко трептене на вятъра е ценно за очите ни.

...

На път за вкъщи вървях малко над всичко. Усещах допира на частиците в пространството... после се смях...

Театрално...и весело

2008-03-31T11:39:00.004+03:00

Денят беше вчера, а героите -ние. Бяхме решили ,че ще отпразнуваме Деня на театъра /27 март/ достойно тази неделя.

Срещата бе в 10,30 пред Младежкия театър, като всички трябваше да носим своите пижамки за след "Копче за сън", но Лили се бе забравила в своето легълце и не успя да дойде. С Васето весело пляскахме с ръчички и се смеехме...бе толкова вълшебно и приказно всичко.

После решихме да събудим Лили и нейната пижамка от сън. Те беха станали вече , но Лили не можеше да дойде с нас. С Васето си купихме бонбонки и се отправихме към Столичната градска галерия... каква магия... имаше доста интересни неща на първи етаж - късметлии бяхме ,че точно вчера отидохме -бе последният ден от изложбата. На втория етаж имаше изложба на Ивайло Петров /никога не съм знаела ,че обича да рисува/. Разгледахме всичко и седнахме на едни столчета ,за да видим филмчето, което бяха пуснали с писателя. Изложбата бе по случай 85 години от неговото раждане. В залата бяхме ние двете и още две възрастни жени, една от който бе колежка на Ивайло Петров от Художествената академия. Бе интересно, прекарахме повече от час в галерията.

Тъкмо бяхме огладняли вече и се бяхме отправили към едно от любимите ми места в София и Лили звънна- събудила се беше вече и идваше към нас.

Поговорихме си и се посмяхме. Тръгнахме весело към Народния театър, където от 15,00 щяхме да гледаме "Рейс" /постановка, на която не бих отишла отново/. Момчетата на контролите бях много любезни /много повече,отколкото ние по принцип/ и се усмихваха много. Помогнаха на една жена с инвалидна количка /забелязах, че тук имата рампа за разлика от при нас- това ми хареса много/. Качихме се на втори балкон, въпреки че момчето каза на първи . Преди години много харесвах този театър, но изведнъж с влизането си в залата, магията бе изчезнала. Не виждах в него онова вълшебство, което ме омайваше тогава ...

Изчакахме да свърши представлението и уморени се спряхме пред театъра. Искахме да отидем и на "Ритъм'енд'блис" , но тези два часа в този салон и тази.... глупава пиеса бе взела всичките ни сили. Всеки се отправи към вкъщи. Така завърши нашата среща. По пътя към автобуса се ядосах на едни продавач, от когото си купих "Романът на Яворов"...повече никога няма да се върна там...

Навсякъде миришеше на пролет и бе толкова хубаво...

Сладко...топло...пролетно

2008-03-27T13:16:00.006+02:00

Напоследък не ходя често на училище. Днес отидох. Причината, за това, бе една усмивка. Станах рано /което не се случва често/,

засмях се като видях студеното навън и продължих. Подарих цветния подарък, който бе за отдавна отминал рожден ден, но който открих вчера... Смяхме се много и отново "Това е точно в твой стил,дете ".... а аз само се усмихнах. Спокойствието обви гърдите ми и нещо ме целуна.

В училище е интересно. Понякога съжалявам, че не мога да ставам рано и пропускам толкова интересни неща. Смяхме се много и беше хубаво. Виждах себе си отстрани и се чувствах аз. Видях името си в списъка за стипендиите за отличен успех ... сякаш това не беше моето име.

Към вкъщи дишах много. Смеех се и ходих бавно. Имаше нещо сладко във въздуха и аз го улавях. От магазина си взех различни сладоледи/ягода,малинка,виолетка,шоколад/ за една вечерна изненада /хихи :) /.

На леглото вкъщи мислих дълго... Аляска ...аз... там... :) и много други неща.

Утре рано /:)/ ще отида до библиотеката, а после на кино... после театър... а може и нещо друго... ;)

П.П.Снимката взех на заем от photo-forum.net

Цветно

2008-03-26T15:28:00.002+02:00

В последните дни е толкова слънчево. Тихо е и мислите ми прескачат една през друга. Не ходя на училище /което не е хубаво/, но чета много, почивам си, лежа върху легълцето, разхождам се безцелно...заговарят ме непознати... и е толкова истинско всичко. Чувствам се себе си там, където искам да бъда. Хапвам много бонбони и се смеем с продавачката, приемам театъра като част от себе си и тичам...много тичам и ходя под дъжда тези дни...ходя бавно и се смее сърцето ми. Един последен разговор ме върна към "далечната планета " и някак отново исках да го зърна там...

Онзи ден ходихме с малката Теди да гледаме "В полите на Витоша" в театър "Зад канала"... Бе толкова красиво... музиката минаваше през мен и усещах карасотата на всяка дума и всеки звук. За първи път излязохме с Теди заедно, истински заедно. Говорихме и се смяхме...Тя е толкова прекрасно дете.

...

Седмицата бе толкова шарена и хубава. Толкова много нови неща, неопитани никога преди.

Всяка минута имаше нещо, което ми напомняше на Него. Понякога се обърквах и не знаех как да продължа... Разхождах се много и мислех... без да чувствам....

Когато оставих колелцето самичко под дъжда, всичко в мене се сви и изпитах толкова болка... не трябваше да го оставям там... Когато се върнах вкъщи вечерта, погалих го и го усетих... Толкова много искам на разходка с нея /моята Розичка/...

....

Усмивки и обич

2008-02-14T16:39:00.002+02:00

Днес много дълго търсих моливите си. Толкова много ми се искаше да направя нещо хубаво. Не обичам много готовите картички, за това си ги правя сама. Не открих моливите, нито боите, нито флумастрите...ето защо си измислих друг начин да "порисувам"...

Открих си дневника, в който бях писала за миналогодишния 14ти февруари и много се смях... Независимо с кой си , този ден е слънчев и изпълнен с много усмивки.

Сняг... в неделя...

2007-10-21T21:45:00.000+03:00

Снощи докоснах първия сняг...

Тъмно...студено... мокро... толкова вълнуващо...

Днес се скрих от него ... тихо...толкова тихо...

Спокойна неделя... закусвах и се смях... колко е хубаво някой да е до тебе... Прекрасни дни... чета книжка и спя...

Обичам неделя- тази неделя.

Сънят,страхът и още нещо...

2007-08-31T14:24:00.000+03:00

искам да ме гушнеш,много...

Онзи ден сънувах една възрастна жена, която се държеше много мило с мене...Всичко привидно бе спокойно...стаята...всичко...но сърцето ми бе уплашено. На сутринта още в прегръдките му, попитах "Ти имаш ли баба?". Той отвърна спокойно "Да,защото питаш?"

И аз не знам защо го попитах... Просто целия сън бе странен... Коя бе тази жена. Знаех ,че ще се случи нещо този ден... и то се случи. Когато той ми каза какво е станало...аз отвърнах само "Зная".

Често напоследък не усещам тялото си...когато се докосна случайно,не чувствам пръстите си.

Може би трябва да спра да забравям ,че съм тук...

Снощи отново заспах сама... колко много боли ,когато се сгуша с Теди в леглото... не обичам да е тъмно и да няма никой...той знае това,но не ме взе със себе си снощи... стана ми тъжно и самотно отново... той искаше да ме прегърне, но ръцете ми го отблъснаха /както винаги,когато ме заболи/... после не зная... после оставам сама... и искам да ме догонят...

Убедих се, че той не би го сторил... дори и да иска /прекалено горд,за да го стори/.

А така искам да ме прегътне- да ме приеме близо до себе си...

От снощи...

2007-08-27T13:12:00.000+03:00

"Някои неща няма да се променят. Навярно обичта,която искам да изпитам...която искам да изпитват ... по онзи вълшебен начин ,далеч от реалния, никога няма да дойде.
Усещам в сърцето си страх. Доста често започнах да сънувам злоба, болка, тъга... Плаша се и се събуждам в празна стая и празно сърце...
В този миг, когато усетя ръцете си върху чаршафите, усещам как нещо е спряло сърцето ми... въздуха пробожда гърдите ми...нямам глас ,но искам да извикам, да заплача... и плача понякога ...
Безсилна,по средата на тази безкрайна окръжност, от която не мога да избягам.
Липсва ми морето и онези разговори- само с него-морето и аз...
"Морето в синьо" колко исках тази книжка,а я чета едва сега... За някой неща човек просто трябва да изчака... Вълни,пясък,тишина...
Сигурно отново съм се изгубила и за това търся морето- а то е винаги на едно и също място... останало само сред толкова много хора...
Градът с толкова много улици, по които човек може да повърви... понякога ме убива.
Животът на човек може да бъде този град- с непознати и интересни улици...в които без карта и компас немунуемо ще се ИЗГУБИШ."

В тези мигове искам да е до мене... да се сгуша в прегръдката му и да забравя за всичко...
Искам да ме последва... дори и когато искам да избягам...

Животът в 24 часа ...

2007-06-18T22:43:00.001+03:00

Какви нощи има понякога :)

Най-обичам да уча за изпит, когато целият свят спи и сънува какви ли не сънища. Към 5,30 часа очичките ми вече се затваряха и тялото ми молеше за сън, но сърцето мечтаеше за много неща- искаше разходка, искаше да кара колело...искаше толкова много неща. Хапвах си шоколадче и портокалче... и уж учих :) /може би знаех вече всичко, може би не /. Тази сутрин се оказа, че зная точно това, което трябваше :) Дори госпожата ме похвали :)На новата работа шефките се смяха като им казах колко имам :) казаха: "Ама ти наистина за по малко от 6 не отиваш " :) Много ми е хубаво, когато изпитите минават без затруднения и излишни въпроси :)Работният ден мина леко :) с весели закачки,смешни обаждания по телефона :) и един сладур-Хари на 6 годинки, който дойде на урок :)- колко бонбончета изяде това дете :)...Към вкъщи наистина много ми се приспа... Обадиха ми се толкова много хора по телефона, че хич не усетих кога се качих в автобуса :) Минах покрай театъра иначе:) и се смяхме с портиера там-много е мил винаги:)Една спирка преди мойта видях един приятел с колелото си как лети :) Стана ми весело, защото знаех къде отива- при много любими хора :)Преди да вляза в блока се загледах в небето- някаква сила го бе оцветила в толкова приказни цветове.

Среща с поглед...и нищо друго

2007-06-12T01:43:00.000+03:00

Днес изпитах нещо, просто нещо различно,неземно, необяснимо за мене.В този слънчев ден, в който най-малко 100тина полицаи бяха обградили "Студентски град" и разни хора се радваха или възмущаваха на разни неща, се случи нещо неочаквано.

...Отидох на работа с онази радост на дете, което обича целия свят. Подарих на колежка, която харесвам :) , подарък. Душата ми летеше от щастие заради породената у друг усмивка /толкова прекрасна и мила/.Колегите се закачаха: "Да не си срещанала някой в парка,а? Защо така се смееш? ". А, този ден- не можеше да бъде просто по- съвършен.

Сложиха ме на балкона. Сигурно съм била не повече от 6/7 пъти там за една година и по каква случайност се оказах на балкона точно тази вечер, не зная.

/ Може би съдбата не искаше да обърква нещата/. Когато слязох да оставя няколко дублирани билета, всички ме срещнаха с усмивка и думите: "Познай кой дойде? Не е сам- с некво маце." Не можех да повярвам-"недостижимата планета''. Мислех, че за този сезон повече нямаше да се срещаме. За "мацето" казах "А, да, зная коя е :) " и се засмях.Сърцето ми заби отново по онзи особен начин...

Качих се горе и помечтах .

На излизане се видяхме. Дори не ме поздрави. Не беше с онова чаровно къдрокосо момиче от пързалката- бе със...хм...неземна лигла- висока и цялата изрисувана- някаква актриса казаха.

Излязох навън. Умът ми не го побираше- той такива момичета ли харесва?! Тръгнах по улицата, а те вървяха пред мене. Той се спря да говори с други /подобни/ момичета и... в този миг погледите ни се срещнаха... За една секунда разбрах- той не би излязал на разходка с мене,едва ли би се радвал на слънцето, лежейки в парка, не би карал колело /скутерът и тези момичетата биха му били много по- интересни от каквито и да е било други вълшебни неща.../

Стана ми тъжно.

На света има два вида любов- тази , която е до тебе и тази, която никога няма да докоснеш. Сега разбирам какво значи двама души да живеят в различни светове. Единият-с бляскавите неща, а другият- с всички онези слънчеви мисли , с които се събужда сутрин.

Въпреки погледът, който мина покрай сърцето ми тази вечер...сигурно винаги ще остана с онази мисъл за разходката "боси в парка"...

Красивите неща напоследък...

2007-06-08T00:07:00.000+03:00

Панаирът... Розичка....Вечерите на свещи.... Разходките под дъжда...

Подаръкът...

2007-06-07T00:42:00.000+03:00

Хайде, пълен напред...

В този мрачен ден , в който всички се криеха под своите "umbrellas"- шарени и пъстри, се случи това - получих подарък... за пътешествие отвъд света...

Едно шеметно момиче Надя/ на което никога не бих му дала годините-37-уау/ направи деня ми още по- весел. Понякога тези малки жестове , които хората неволно правят, могат да накарат някого да полудее от щастие.

Обичам дъждовните дни :)

Колелото и аз в един дъждовно-слънчев ден...

2007-06-05T00:31:00.001+03:00

На 1 юни си взех колелото :)... Толкова щастие през живота си съм изпитвала само няколко пъти... Въпреки всички негативни неща, случили се покрай него, се чувствам толкова щастлива , че го имам. За първи път го карах вчера :) Ходих на курса по английски с него:).... Ох, че хубаво... Слънчо ми намигаше нещо и се раздваше заедно с мен. Докато взимахме различни думички по английски, то бе до мен и слушаше. Бях му обещала една разходка из градинката до нас - и двете нямахме търпение / аз и Розичка/.Кръстих го /колелото/, защото мисля че всяко нещо създадено на света ,има някаква душа и заслужава да се нарича с име. Както казва и Малкия принц, когато дадеш на нещо или някого име, то ти става по- близко,а точно Розичка-защото е като цветенце красиво:) . И така, след курса направихме няколко кръгчета... намерихме си и компания- татко. :) Не сме карали колела заедно от много време /сигурно от както бях на 10-12 години/. Минахме покрай всички зелени полянки... Звъняхме със звънчетата... едно момченце на около 8/9 год. ми поздрави с усмивка и с няколко непринудени "дзвън-дзвън ". След като оставих татко, разходката ми продължи... доста приятно. Мислехме / вече си бях намерила друга компания :) / да отидем до центъра, но дъждецът, който в последствие си премина в доста сериозен ДЪЖД :), ни притисна . На едно дървено заведение спряхме и гледахме как вали... Прибирай ки се към вкъщи... съзнах че винаги съм искала такъв ден. Продължаваше да вали...А ние с Розичка бяхме щастливи - този ден бе наш. Капчиците дъжд падаха върху ни, хората се смееха и се чудиха какво правим навън мокри... Ние просто се радвахме , че сме заедно...

Очакваното пътуване...

2007-05-29T00:09:00.000+03:00

До Аляска и назад
29.05. 2007 -

За Вики...

Искаше ми се да напиша нещо хубаво и интересно, но мислите в съзнанието ми и думите в сърцето ми са тъй разбъркани. Вълни от радостни и тъжни емоции се борят в мене.

Само няколко часа и самолетчето с криле на птица ще отлети на далеч с един от най- любимите ми хора. За няколко месеца нашето "едно цяло" ще бъде разделено.

"Дори и да ни разделят океани, планини, реки и морета, в сърцето си ние сме винаги с теб ."

26 май 2005 - две години по- късно...

2007-05-27T02:34:00.000+03:00

Точно в този момент преди две години се намирах в невероятно красиво заведение- къща като от приказките -с много светлини и прозорци, танцувах като Пепеляшка дори и след полунощ.

И сега да ме попита някой къде се намира тази къщичка-мечта не мога да кажа- не зная... бе тайнствено и романтично. Не исках да зная къде отивам, знаех че съм просто ТУК.

Днес се разхождах по улиците и ми мислех... как бях облечена, с какво бе сплетена косата ми... колата, семейството, приятелите...смехът. Бе толкова вълнуващо и неописуемо като всеки бал- истински бал...

Докото отивах на работа , реших да си взема нещо сладичко и да се насладя на вълшебния ден, който ми поднася съдбата. Разбрах , че съм си забравила портмонето преди да си взема шоколад. Колко хубаво...понякога такива малки неща те водят до по-големи. Седнах в градинката пред Военния клуб и гледах как хората минават край мен. Всички бързаха-за къде? Момчетата и момичетата в чудни рокли не спираха да броят . Бабите от съседната пейка се дразнеха на шума, но усещах, че вътрешно в себе си това им харесва.

Имах чувството , че смехът тази година е по- силен от нашия... помня- обиколихме цяла София...брояхме "1,2,3,4,5,6,7,8,9,10,11,12 ", после на италиански... искахме всички да знаят , че сме от италианската гимназия- каква гордост. Когато се разминавахме с други- непознати абитуриенти, се поздравявахме... Нещо ни свързваше, нещо ни правеше близки...ТОЗИ ДЕН и нашето щастие.

Очаквана влюбена вечер ... и малко училищни тревоги :)

2007-05-23T00:10:00.001+03:00

Краят на семестъра...Всички са се побъркали.Тичат на сам на там да търсят материали за теми, учат за контролни / като мен:) но не през нощта /... Библиотеката в училище е пълна... не можеш да си намериш местенце. Вчера се опитах да открия някоя книжка на Георги Данаилов по рафтовете- оказа се , че има само три :) Взех си "До Чикаго и назад- 100 години по- късно" . Интересна е. :) Аз имам още само 3-4 теми да пиша ;) и първият ми изпит е на 29 май . Супер. Тази година започвам от по- рано :)А тази вечер...Сигурно чакам този миг от цял месец :) Толкова съм щастлива... Видях се с "далечната планета" :) Усмихна се и ме поздрави. Колегите ме закачаха още от момента, в който ме видяха... Била съм весела, сияеща... Въобще не ги слушах :) Беше вълшебно...като в детска игра-закачливо и непознато . Той бе прекрасен както винаги-различен от другите...Гледах го и се смеех в себе си... Искам разходка в парка...с него!

Дъждът и слънцето

2007-05-21T22:41:00.001+03:00

Колко е хубаво. Тези дни слънцето и дъждът се преследват. Появява се дъга и пак се скрива. Никога не бях виждала Перловската река толкова пълна... Случват се какви ли не чудатости напоследък... и толкова прекрасно- тъжни неща. Една от моите най-близки приятелки заминава... Токлова се радвам, но ми е и толкова мъчно.Преди няколко вечери разбрах , че имам най-прекрасния клас на света - 12 "г" . Сигурно за всеки неговите си неща са най- хубави ... :)Снимахме се на необичайни места :) , тичахме "боси" по "Витошка", а дъждът ни къпеше щастливо...ядохме сладолед /?/ от Макдоналдс, возихме се шест момичета в кола, момчета ни се смееха... Класната, класната дойде...Толкова е прекрасна...Просто НЕЗАБРАВИМА ВЕЧЕР ...Последната седмица слушам само за разходки...боси разходки...:) някои се разхождат в парка, други по мократа трева в планината...Аз тичах по улицата полубоса :) с любими хора ,снимах се на трамвайната линия под светлините от витрини, под плача на небето... Просто летях...Какво ли ме чака още?...

Интересен дъждовно весел ден...

2007-05-18T00:52:00.000+03:00

Колко прекрасен ден. Всички ми казваха , че вали, но аз не вярвах- при мен си бе така слънчево и хубаво...Открих много неща...на които не бях обръщала внимание преди. Колко е хубаво да гладиш и да слушаш любима музика- така успокояващо е...толкова мисли минаваха покрай мен и аз ги улавях в съзнанието си. Не бях слушала музиката на Лаура Паузини от доста време...Пях си и си мислех за хубавото време...за любимите ми дни :)По пътя дъждът ме пресрещна и ме поздрави. Вървях из мокрите улици, а небето плачеше над мен... Хората се криеха, а аз толкова чаках тези небесни сълзици. Да, мислех си, ако имах колело дали щях да го карам днес. /?/Бистра не го бе карала разбрах вечерта. :) В театъра се потопих отново в мислите си за моя любим кръг от приятели.Видях се с господина по литература и обсъдихме някои граматични правила по български език. После с Бистра, Емо и Пенчо се смяхме, сглобявахме динозавърчета от Помбер и гледахме клипчета на ipot.На пък към вкъщи осъзнах колко хора срещаме в живота си, но не ги забелязваме. От няколко дни се пребирам с едно момче, което работи от скоро при нас. От музикалната академия е, колега на моя съученичка се оказа.Заговорихме се затова- онова...и както се казва "от дума, на дума"...:) оказа се, че се познаваме от преди,че познавам брат му, работели сме и преди заедно...Сега се сещам за различни ситуации, в които сме се срещали :) Колко весело. Да познаваш някого, но да не знаеш... Трябва да обръщаме повече внимание на хората край нас.

Заедно...просто на разходка

2007-05-17T02:47:00.000+03:00

Влюбена

2007-05-17T01:15:00.000+03:00

Влюбена съм и сега го съзнавам...Страх ме е да го призная.Някак детински е...зная го...Едно "Здрасти" 1/2 пъти в месеца не значи,че го познавам...Мислех, че вече съм голяма и тези неща не може да ми се случват...За последно се чувствах така в 6 клас...На последък си мисля за него по-често.Може би защото зная, че няма да го виждам цяло лято...Много искам да ме прегърне, да ме хване за ръка и просто да се разходим из парка...

Когато си помисля за него, нещо се свива в коремчето ми... Искам да си говоря с него за всичко...

Той е една далечна планета... една непозната и почти недостижима галактика...

Неочаквано много радост

2007-05-06T00:25:00.000+03:00

Днес, след всички слънчеви неща, ми се случи нещо страшно хубаво... Говорих с любим приятел от детинство по телефона... Разговорът не продължи повече от 6-7 минутки, но бе толкова хубаво... Имах чувството , че съм лека, много лека...

Искаше ми се така силно да го прегърна... Светът ни бе разделил за 5 години и сега ... не познах гласът му, не зная вече как изглежда... но зная, че е прост...ТОЙ- детето, с което играехме на криеница и на други всевъзможни игри, момчето, с което се разхождахме из улиците и завършвахме вечерите на пейката пред тяхната къща, просто приятелят, с който споделях всичко... Така щастлива се чувствам...

Дните, които обичам

2007-04-27T00:58:00.000+03:00

моята малка Щастливка

В последните няколко дни ми се случкат толкова хубави и интересни неща. Първо разбрах онзи ден , че не съм си оставила телефона на господин Иванов :) Това значи , че ще трябва сигурно да отида до тях . Ех,че съм забравана.

Вчера си направихме една доста приятна разходка из центъра. Ходихме да видим за мънисти в един приказен магазин ,за който ни каза Емо. Вътре имаше най-различни неща,от който можеш да си направиш гривнички, герданчета и други неща. Имаше различни цветове и модели. Никога нямаше да открия това "съндъче за съкровища". Емо,благодаря! Разхождарме се из "Витошка" , после към НДК продължих сама.Видях Ради,която отиваше към театъра.Хм, заради тези почивни дни ще видя хора,които харесвам чак другата седмица...Всички си отиват.

Хванах си калинка от машинката :) Много е сладка и мекичка. Кръстих я Щастличка :) Явно тя искаше да е с мен, защото веднага политна към ръцете ми :)

Вечерта веднага казах на Теди какво съм открила за подаръка. Писахме си в skapy почти до 00.30, Вики и тя беше. Обсъждахме как и къде да се съберем за изпращането... Естествено Криси бе нашата отправна точка, защото тя никога не ходи далече от центъра, а ние искахме да отидем някъде по-далече :) но без нея...няма да е същото.

А днес сутринта като се събудих навън грееше слънце и бе толкова хубаво. Чувствах се спокойна...Беше ми едно лекичко, може би съм сънувала някоя приказка, но не помня.

Протегнах се и си помислих : " Щеше да е толкова прекрасно, ако живеехме всички заедно :) Както преди време си чертаехме кой до кой ще живее в нашия квартал "Приятели" :) . Прииска ми се да ги видя и да ги нагушкам всички наведнъж.

Пуснах компютъра и Теди беше там :) Смееше ми се отсреща :) Прати ми любима песен- Kelis Ft Cee Lo-Lil Star. /Е, не зная точно как се пише/ Видяхме се в 13.оо и говорихме с Краси. Следобяд "откраднахме" Криси от нея си и я заведохме в близката градинка . Теди рисуваше ,а ние се смеехме "Ама това не се рисува такааа...Виж по-различно е..." :)

Ех, не можахме да се разберем :) Звъняхме на Вики , тя бе на работа. Ходихме после да я видим - така я нагушкахме и нацелувахме... Беше толкова хубаво, че сме заедно пак.

от една снимка...

2007-04-26T00:01:00.000+03:00

Видях много тъжна снимка в един блог и се разплаках. Исках да прегърна това дете и да му кажа, че го обичам.Никога няма да го ставя само.

Защо плачат децата? Докато "разгръщах" страничките в интернет, открих толкова весели неща - стихчета, песнички, рисунки...Беше хубаво. Мислех децата са най - приказното нещо на земята. Тяхната усмивка би направил всеки щастлив. Обичам да си играя с тях. Да разглеждам рисунките им, всяко да ме закача за ръкавчето и да казва "Какичко,какичко...Виж,виж...". Помня децата от градината, в която работих. Помня думичките им, историиките им...А, и Гери помня :)Сега трябва да е предучилищна група-малкият зайо, който тичаше по двора и разказваше как се карат ски. Гери, бих си играла винаги, когато поискаш.

Но защо плачат децата? А възрастните? Обич, Нежност, Внимание? Едно момиче бе откило какво е любовта според децата. Според едно, това е когато мама прави чай на татко и си отпива от чашата преди да му я даде, за да види дали е хубав; друго казва, че дядо обува чорапките на баба, когато е болна... и това е любов. Все повече си мисля че душата на дете и душата на възрастен могат да се разглеждат от едина и съща страна . Страх ни е, да. Не искаме да сме сами, страх ни е от тъмното понякога. Страх ни е от толкова много неща. Срещам хора, които не желаят да чуят за лошите неща. Защо? Винаги са весели и живота е прекрасен за тях. Оптимисти? О, много странна дума. ТЕ просто не искат да видят целия свят - имат си всичко, грижат се за тях, обичат ги ...ДА,така е лесно.

Понякога децата плачат дори и когато се грижат за тях . Ако можех, щях да опиша и да разкажа защо става така , но нямам дарба на писател и художник не съм/въпреки че така говорят близките ми/, за да изрисувам душата на дете, по чийто бузки се стичат сълзи. Но отговорът знам , усещам го в мене :

"Прегърни ме , моля те"

Просто ден

2007-04-24T23:34:00.000+03:00

Днес съм изключително щастлива :). Освен че останах целия ден на лекции /което не се случва често напоследък/ и се смях с колегите,ядох следолед, пих кола и се разходих из улиците. Мислех си за...колелото...:) От както Бистра си взе колело, не мога да спра да сънувам мойто :)Все за това си мисля.Разглеждам всички ,които карат колелета и ми е весело. Мисля си как ще го карам,откъде ще минавам...Хммм даааа.

АААА,има и още - говорих с Вики .Беше много сладко. Иска ми се да я видя и много силно да я гушна.От толкова време не сме си говорили само двете.Липсва ми.Какво става с живота й?Като замине ще ми е още по-мъчно.Много ми се искаше да отида с нея... Когато гледах "Красиви тела" тази вечер си мислех за нас,за всички ни,за Ина :(... Колко хубаво щеше да е да сме заедно отново всички-както в училище. Имам идея да се съберем в неделя и да прекараме целия ден заедно /Вики предложи на планина/. Цвети ще носи апарата и ще се снимаме-хи-хи.Ще е приказно.Ще си говорим глупости, ще се смеем, ха-ще изиграем "Красиви тела "2.Силвия Лулчева и компания пасти да ядат :) Зная че ще е още по- весело.

Кое е най-новото,което измислих-тъй като за първи път една от нас ще ходи толкова надалеч и за толкова време ,да й направим подарък от всички,който да сме правили заедно.С Теди обсъждахме да е гривничка,на която да сме рисували всички -аз,Цветето,Теди и Криси. Дори вече зная как ще изглежда :) Ще е най-хубавият подарък за най-прекрасния човек на света.

"Най-хубавото нещо на света е да ходиш бос по тревата,след като е валял дъжд"

2007-04-23T00:27:00.000+03:00

ДЪЖД и отново ДЪЖД

Мисли за живота и смъртта...Всеки миг е един единствен...Дъжд - нещо красиво и нежно.

Капчица дъжд-кристална сълзичка.

Навярно на много хора може да им се стори смешно или странно,но аз все повече си мисля за някои несправедливости.Защо добрите хора трябва да умират,защо трябва да страдат?В последните няколко дни всички говорят за Слави.Стана ми мъчно.Не познавам този човек,нито неговото семейство.Не зная как се държи с хората около себе си,какво харесва,какво мисли.Въпреки това обаче,мисля че чрез образа, който си е избрал да съществува в публичното пространство,е дал много на хората,карал ги е стотици пъти да се усмихват,да плачат понякога,да виждат познати неща от живота си в песните му.Когато бях шести клас страшно много обичах тази песен. Навярно немного хора я знаят,но за мен тя описваше това,което чувствах тогава. Често съм плакала на фона на песните на Слави. Зная че хората са различни-едни харесват нещо,други не...

А какво е,когато умира човек,който познаваш?Липсват ми всички,които не са с мен вече.Свикнах всяка година да умират хора край мен. В началото плачех.Много.Сега го приемам вече спокойно. Но ми е мъчно,не мога да си обясня защо трябва да става така. Явно добрите хора наистина са предпочитани от всички .

Замислих се колко кратък е живота и как за един миг всичко може да изчезне.Светлината,песните,хората...

ден като приказка

2007-04-20T23:24:00.000+03:00

Слънцето осветяваше целият ми път.Момчетата отидоха на мач и аз реших да се поразходя.Духаше лек ветрец...играеше си с косите ми и ме караше да се смея.Играх на машинката с играчките с едно момченце.Искахме да хванем костенурче,но не успяхме.
От там реших да отида с трамвайчето до НДК...Защо ли?Ми и аз не знам.Беше ми весело.Слушах радио "Атлантик" и разглехдах хората ,покрай които минавах. Всички бяха различни и интересни.Накои се смееха,други бързаха за някъде...трети се целуваха...хммм...От НДК с тролейчето спряхме пред едно ново магазинче с най-различни съкровища.Истинско откритие.Имаше най-различни свещи,кутиики и други приказни неща.Реших да купя подарък.Нещо малко,точно това, което търсех за един специален човек,появил се в живота ми от скоро.Чудех се дали да си взема някоя нова свещ...Толкова красиви и всичките така примамливи. По пътя към театъра новина:ще правят пет велосипедни алеи в София.Трябва да кажа на Бистра. Сърцето ми се смееше .Театърът май бе станал по-хубав от вчера.
Докато продавах програми ,видях нещо, което би притеснило всеки разпоредител -деца :) НО посредата...не можех да повярвам.Сърцето ми трепна - господин Иванов и децата. Не го бях виждала повече от година може би.Толкова щастлива.Не мисля че има нещо по-сладко от това да видиш любим човек.Прегърнахме се и отново усетих онази топлина на закрилника от училище,който ни караше да обичаме литературата така силно. Спомних си-той беше човекът, накарал ме да обичам театъра толкова МНОГО.А сега срещата ни след толкова време бе тук в театъра.

...със сърце на "атентатор"

2007-04-16T14:35:00.000+03:00

Това е пиеса ,поставяна от Пернишкия театър съвместно с НДТ "Сълза и смях".
С думи едва ли бих могла да опиша душевното си състояние в моментите ,когато го гледам. Имам удоволствието всеки месец да бъда свидетел на играта на невероятни актьори като Иван Бърнев,Венцислав Кисьов,Асен Блатечки...
Историята е проста. Деца на по 16 години решават да освободят Македония в годините, когато "Европа е глуха и недочува" плачът на децата.Близо 100 години преди атентатите в Американските щати Отоманската банка в Солун е взривена от Йордан Попйорданов /брат на Миле Попйорданов/. Силата на духа когато всичко изглежда невъзможно...когато "Бог е забравил българите" ...Какво ли ще помислят другите народи-О,безумци.Сами искат да съборят империята на султана!
В отговор Борис Сарафов ще рече : "Да,прави бяхте, безумни бяхме.Друго немахме , на безнадеждността разчитахме"

моята обич

2007-04-16T14:11:00.000+03:00

моята обич е всичко,което слънцето докосва.