Днес изпитах нещо, просто нещо различно,неземно, необяснимо за мене.В този слънчев ден, в който най-малко 100тина полицаи бяха обградили "Студентски град" и разни хора се радваха или възмущаваха на разни неща, се случи нещо неочаквано.
...Отидох на работа с онази радост на дете, което обича целия свят. Подарих на колежка, която харесвам :) , подарък. Душата ми летеше от щастие заради породената у друг усмивка /толкова прекрасна и мила/.Колегите се закачаха: "Да не си срещанала някой в парка,а? Защо така се смееш? ". А, този ден- не можеше да бъде просто по- съвършен.
Сложиха ме на балкона. Сигурно съм била не повече от 6/7 пъти там за една година и по каква случайност се оказах на балкона точно тази вечер, не зная.
/ Може би съдбата не искаше да обърква нещата/. Когато слязох да оставя няколко дублирани билета, всички ме срещнаха с усмивка и думите: "Познай кой дойде? Не е сам- с некво маце." Не можех да повярвам-"недостижимата планета''. Мислех, че за този сезон повече нямаше да се срещаме. За "мацето" казах "А, да, зная коя е :) " и се засмях.Сърцето ми заби отново по онзи особен начин...
Качих се горе и помечтах .
На излизане се видяхме. Дори не ме поздрави. Не беше с онова чаровно къдрокосо момиче от пързалката- бе със...хм...неземна лигла- висока и цялата изрисувана- някаква актриса казаха.
Излязох навън. Умът ми не го побираше- той такива момичета ли харесва?! Тръгнах по улицата, а те вървяха пред мене. Той се спря да говори с други /подобни/ момичета и... в този миг погледите ни се срещнаха... За една секунда разбрах- той не би излязал на разходка с мене,едва ли би се радвал на слънцето, лежейки в парка, не би карал колело /скутерът и тези момичетата биха му били много по- интересни от каквито и да е било други вълшебни неща.../
Стана ми тъжно.
На света има два вида любов- тази , която е до тебе и тази, която никога няма да докоснеш. Сега разбирам какво значи двама души да живеят в различни светове. Единият-с бляскавите неща, а другият- с всички онези слънчеви мисли , с които се събужда сутрин.
Въпреки погледът, който мина покрай сърцето ми тази вечер...сигурно винаги ще остана с онази мисъл за разходката "боси в парка"...
2 коментара:
Внаги съм вярвал, че човек трябва да даде всичката обич, която има в сърцето си, да даде всичко и да обича... И да живее така - от все сърце и душа...
...възможно е, пък!
Понякога човек се нуждае от някой, който да го научи да обича...
Вярвам! Чакам...('ма не като Михал)
И ще се случи!:)
Вече наистина трябва да спя:))
Публикуване на коментар