понеделник, 27 август 2007 г.

От снощи...

"Някои неща няма да се променят. Навярно обичта,която искам да изпитам...която искам да изпитват ... по онзи вълшебен начин ,далеч от реалния, никога няма да дойде.
Усещам в сърцето си страх. Доста често започнах да сънувам злоба, болка, тъга... Плаша се и се събуждам в празна стая и празно сърце...
В този миг, когато усетя ръцете си върху чаршафите, усещам как нещо е спряло сърцето ми... въздуха пробожда гърдите ми...нямам глас ,но искам да извикам, да заплача... и плача понякога ...
Безсилна,по средата на тази безкрайна окръжност, от която не мога да избягам.
Липсва ми морето и онези разговори- само с него-морето и аз...
"Морето в синьо" колко исках тази книжка,а я чета едва сега... За някой неща човек просто трябва да изчака... Вълни,пясък,тишина...
Сигурно отново съм се изгубила и за това търся морето- а то е винаги на едно и също място... останало само сред толкова много хора...
Градът с толкова много улици, по които човек може да повърви... понякога ме убива.
Животът на човек може да бъде този град- с непознати и интересни улици...в които без карта и компас немунуемо ще се ИЗГУБИШ."

В тези мигове искам да е до мене... да се сгуша в прегръдката му и да забравя за всичко...
Искам да ме последва... дори и когато искам да избягам...

2 коментара:

Niky каза...

Нека да повярваш... И така започват чудесата... Не е нужно дори да летиш, а просто да се затичаш...

Niky каза...

Толкова много истории, толкова много се развълнувах. Кажи ми, ако съм написал твърде много коментари...

Не искам да забравя... А сякаш има толкова малко време.

Една приятелка казваше:

"Когато видиш някого, на който му е мъчно, прегърни го, прегърни го с всички сили... докато му мине."

Един приятел казваше:

"Порязах се за да видя дали все още чувствам..."

А друга една приятелка казваше:

"Понякога вечер се събуждам и е толкова тъмно, че дишам трудно" и аз й казах да ми се обажда...