Думички в дантели

Днеска много смях...и не само. И въпреки смеха,май това не бях аз. Много планове и много въпроси "А аз какво да си взема", "Къде ще се чакаме", "Ами с влака ли?"... Колкото повече наближава денят, в който отново ще се разделя с театъра за едно цяло лято, толкова по- мъчно ми става. Повечето бяха за последно преди празниците на работа. Когато се разделях с Елица и тя каза "До 7 май" и аз отвърнах "Аз няма да идвам вече" ,усетих как тънка дантела се уви около ми. Нещо задушаваше гърдите ми и усетих вкус на сподавен плач...

Тази вечер се забавлявах с "Опасни игри" и много се смях. Не е най-прекрасната пиеса, която съм гледала,но е зареждаща,силна, кара те да се замислиш за някой неща, които си позабравил или стаил в сърцето си /а може би просто аз се чувствам така и за това ми харесва/.

За няколко минути днес гушках и се смях с Вики. Колко се зарадва като ме видя тя.

...

Няколко пъти ме галеше дъжда днес и се радваше с мене.

Няколко пъти се връщах назад в мислите си и летях из други времена.

Kiss the rain

Нещо красиво

Днес се разхождах много. Четох за Лилито,което търси бисерче ,за да стане добро дете и Росито ,което не иска да свири на пиано/книжката е тази/. Закъснях за контролното и седях най-отпред...и въпреки това сутринта беше хубава. Музиката беше в мене и думите нямаха смисъл. Като във филм минаваше всичко около ми.

Предишната вечер ме накара да обичам,да обичам много. Една прегръдка беше нежността. Светът се бе завъртял за миг и нямаше нищо под мене.

Снимка: photoforum.net

Вълшебство

Последните дни бяха много хубави.
В събота срещу неделя ходих на приказен детски имен ден на Лили /която е голяма/.Запознах се с весели хора, играх на много игри.. и бях аз- точно такава ,каквато искам да съм,а не каквато искат да бъда всички.
Смеех се много и плясках с ръце, задавах "неудобни" въпроси- "Кой ти е любмият филм", "Имаш ли си любимо число"... и пак се смеех. Ядохме сладкиши, танцувахме, пихме сокче...Най прекрасният имен ден ,на който съм била някога.
А тази сутрин сънувах вълшебен сън,който искам да се сбъдне. Беше приказно красив и топъл. На сън всички несправедливи неща са преобразуват в добри. Понякога човек пази спомените нежни в сърцето си,дори когато му се иска да ги няма там. Подадох ръка и отсреща видях обич. Независимо думите...всичко остава между нас.

I would be good

Тези дни всичко става бавно. Все едно съм се изгубила в един друг свят или аз съм в този друг свят. Затворена като в балонче,за да се предпазя от заобикалящото ме.
Преуморена. Може би това е думата. Всичко става трудно и наслада след това няма. Онзи ден мечтаех просто за сладолед и бавна разходка.Това се случи след театъра. Взех си най-хубавия шоколадов сладолед и вървят бавно. Губех се и пак се откривах. Нямаше нищо по- сладко. Все повече навлизам в света на "самичка сред много" и това ме отделя от тук.
Снощи Яворов показа силата си отново пред мене. Към края ръцете ми трепераха, а сърцето ми биеше силно. Удари ме "гръм" сред София. Всяка дума влизаше в мене и душата ми я попиваше с такава мекота. Тялото ми бе уморено,но аз не - бях заредена толкова . Умихвах се много... изчаках всички автобуси за вкъщи...
Вече се прибирам сама.

Vivo per lei

Днес моята Ина трябваше да стане на 22 години и да се смее много.
Този ден бе нейният ден. Дъждът галеше всички и всичко. Толкова нежен и топъл.
Под сянката на тихи и спокойни песни премина и моят ден.
Тичах много под дъжда и се смеех...и плачех. Исках да я притисна до себе си и да й кажа колко много я обичам и колко много ми липсва. Исках... просто за миг да хвана ръката й ...да тичме заедно, да се смеем ,да се люлеем на люлките и просто да сме заедно.
...
Тази вечер се разходих по пясъка на "Плажа". Смях се много. В тълната зала не бях самичка. На път към вкъщи капчиците дъжд върху лицето ми не бяха просто дъжд... чувствах ги като топли целувки от един друг свят, далечен и непознат... Ина бе с мен и аз знаех това с цялото си тяло...

Минути

мигове

...

Днес отидох на училище и беше хубаво. Смяхме се и се докосвахме. Гледахме се и виждахме през себе си, един през друг. Тази усмивка ще ми липсва в Аляска.

...

Докато се возих в колата с момчетата, усетих как живота ми се движи по тънка линия в края до пропаст... Щяхме да се блъснем... не изпитах страх...всичко стана толкова бързо. Всякаш всичко вървеше по план. След този миг Наско не успя да се успокой, колкото и да твърдеше ,че всичко е минало. Виждах как ръцете му трепереха върху волана и гласът му бе по различен. Исках да му кажа много неща /да бъда лоша, да се скарам/ , но видах колко уплашен бе и се спрях...Някой ден може би аз ще карам... Знаех, че нищо повече няма да се случи. Минутите минаваха край нас и въздуха влизаше в гърдите ни спокойно. Толкова малко време има, че всяко трептене на вятъра е ценно за очите ни.

...

На път за вкъщи вървях малко над всичко. Усещах допира на частиците в пространството... после се смях...