...
Днес отидох на училище и беше хубаво. Смяхме се и се докосвахме. Гледахме се и виждахме през себе си, един през друг. Тази усмивка ще ми липсва в Аляска.
...
Докато се возих в колата с момчетата, усетих как живота ми се движи по тънка линия в края до пропаст... Щяхме да се блъснем... не изпитах страх...всичко стана толкова бързо. Всякаш всичко вървеше по план. След този миг Наско не успя да се успокой, колкото и да твърдеше ,че всичко е минало. Виждах как ръцете му трепереха върху волана и гласът му бе по различен. Исках да му кажа много неща /да бъда лоша, да се скарам/ , но видах колко уплашен бе и се спрях...Някой ден може би аз ще карам... Знаех, че нищо повече няма да се случи. Минутите минаваха край нас и въздуха влизаше в гърдите ни спокойно. Толкова малко време има, че всяко трептене на вятъра е ценно за очите ни.
...
На път за вкъщи вървях малко над всичко. Усещах допира на частиците в пространството... после се смях...
3 коментара:
Може би Аляска ще ти даде от своята сурова, снежно-слънчева радост?
И ако някога се уплашиш, не спирай да бъдеш открита... :)
:)Когато се уплаша и последствията след това няма да навредят на никого,тогава мога да бъда открита :)
Но когато думите могат да превърнат моя страх в по-голям страх у някой друг...мисля да замълча :)
Весел ден :)
така и не се срещнахме, а реката на живота прелива пролетна и ни отнася нанякъде... may be next time...
Публикуване на коментар