петък, 27 февруари 2009 г.

Who are you in me ?

Последните седмици са особени.Не мога да си намеря място.
Бях в театъра-отново. Спомних си защо обичам онова място.Всичките стълби,които трябва да изкачвам и по-които трябва да слизам. Всичко.
Има толкова неща,които се случват и не съм наясно дали мога да ги разгадая напълно.
Понякога се чувствам обсебена и сякаш живея в друг свят.
Още една година и продължавам да съм аз...може би по малко различен начин.
Все още не мога да си обясня това нежелание да "намирам" телефона си всеки път ,когато звънне или да отговарям на дълги и кратки писма от хора.
Утре ще е още по -тежко.
Дали обичам рождените си дни-разбира се. Но тази година...не знам кой ме накара да празнувам рождения си ден "истински".
...
Купих си бебе-цветенце ,след като предното "умря" от прекомерните ми грижи. Много е красиво и мъничко.Мисля утре да го пресъдя и да му намеря подходящо местенце в стаята.

вторник, 3 февруари 2009 г.

На колко си години?


Не искам да се връщам назад.Не искам да се виждам с отдавна забравени хора,не искам вятърът да ме отвява в тяхната посока.
Защо винаги,дори и да продължаваш по пътя си напред,все някъде зад някой ъгъл ще изкочи някой от преди 2-3-5-10 години,за да ти напомни ,че някога те е познавал.
Може би това чувство на отдалеченост от миналото е породено от желанието ми да избягам от него. Не защото спомените са лоши,напротив..
Училище,смях,пътуване...
Не зная какво е това,което ме кара да обещавам напразно "Да,ще се видим" и после да продължавам да чета книжка спокойно под одеалото,да разговарям с ...далечни хора, да не правя нищо.
Напоследък заспивам на сутринта и не искам да се събуждам, когато трябва. Има толкова филми /макар и подобни на други/,който те завладяват изцяло. Така е всяка вечер.
А имам толкова много да уча.
Днес получих писмо от Кристин.Едва няколко реда...
Все повече виждам грешките, отколкото блясъка на хората. Не ги съдя...но сякаш ги записвам.
Може би само моя свят е съвършен.

Вече втори ден ходя в детската градина и все още нямам любимо дете. Не зная какво ми става. Една колежка каза,че се разбирам с тях толкова добре,защото съм като тях... но може би вече не съм.
Харесва ми идеята да съм част от цяло /като в работата например/. Говорих и с Вики. Може би всичко започна оттам...а може би още преди заминаването ми.
Теди търси Питър Пан, а аз себе си.Дори и да не й се обади, тя ще продължи да се усмихва..защото е на 19.

Не искам да обичам. Толкова семейства около мене има вече.Малки бебета...топлинка.
Сякаш съм се спряла на границата и не искам да вляза през вратата. Дали съм пораснала вече ?

Липсва ми Ина понякога. Сякаш тя щеше да отговори на всички загадки.
Липсва ми колелото,безкрайните разходки из парка, сладоледът на път към училище...
Липсва ми книжката в чантата /понякога ми липсва театъра,но вече не толкова много, колкото преди/, липсва ми и онова... на което се крепи светът на сестра ми, липсва ми далекогледът, през който тя наднича... липсва ми.
Липсва ми лятото, в което открих, че всичко е възможно и трепетът... на нещо неочаквано и желано.
Какво ли ще ми даде още това лято? В онази ранна утрин споделих страха си,че навярно нищо няма да е същото в онова малко градче, когато се върна... Кристин,Рената...момичетата...стаята ми, къщата... Хейли /моето момиче/...

Ако се върна.