неделя, 21 октомври 2007 г.

Сняг... в неделя...


Снощи докоснах първия сняг...

Тъмно...студено... мокро... толкова вълнуващо...

Днес се скрих от него ... тихо...толкова тихо...

Спокойна неделя... закусвах и се смях... колко е хубаво някой да е до тебе... Прекрасни дни... чета книжка и спя...

Обичам неделя- тази неделя.

петък, 31 август 2007 г.

Сънят,страхът и още нещо...


искам да ме гушнеш,много...

Онзи ден сънувах една възрастна жена, която се държеше много мило с мене...Всичко привидно бе спокойно...стаята...всичко...но сърцето ми бе уплашено. На сутринта още в прегръдките му, попитах "Ти имаш ли баба?". Той отвърна спокойно "Да,защото питаш?"
И аз не знам защо го попитах... Просто целия сън бе странен... Коя бе тази жена. Знаех ,че ще се случи нещо този ден... и то се случи. Когато той ми каза какво е станало...аз отвърнах само "Зная".
Често напоследък не усещам тялото си...когато се докосна случайно,не чувствам пръстите си.
Може би трябва да спра да забравям ,че съм тук...
Снощи отново заспах сама... колко много боли ,когато се сгуша с Теди в леглото... не обичам да е тъмно и да няма никой...той знае това,но не ме взе със себе си снощи... стана ми тъжно и самотно отново... той искаше да ме прегърне, но ръцете ми го отблъснаха /както винаги,когато ме заболи/... после не зная... после оставам сама... и искам да ме догонят...
Убедих се, че той не би го сторил... дори и да иска /прекалено горд,за да го стори/.
А така искам да ме прегътне- да ме приеме близо до себе си...

понеделник, 27 август 2007 г.

От снощи...

"Някои неща няма да се променят. Навярно обичта,която искам да изпитам...която искам да изпитват ... по онзи вълшебен начин ,далеч от реалния, никога няма да дойде.
Усещам в сърцето си страх. Доста често започнах да сънувам злоба, болка, тъга... Плаша се и се събуждам в празна стая и празно сърце...
В този миг, когато усетя ръцете си върху чаршафите, усещам как нещо е спряло сърцето ми... въздуха пробожда гърдите ми...нямам глас ,но искам да извикам, да заплача... и плача понякога ...
Безсилна,по средата на тази безкрайна окръжност, от която не мога да избягам.
Липсва ми морето и онези разговори- само с него-морето и аз...
"Морето в синьо" колко исках тази книжка,а я чета едва сега... За някой неща човек просто трябва да изчака... Вълни,пясък,тишина...
Сигурно отново съм се изгубила и за това търся морето- а то е винаги на едно и също място... останало само сред толкова много хора...
Градът с толкова много улици, по които човек може да повърви... понякога ме убива.
Животът на човек може да бъде този град- с непознати и интересни улици...в които без карта и компас немунуемо ще се ИЗГУБИШ."

В тези мигове искам да е до мене... да се сгуша в прегръдката му и да забравя за всичко...
Искам да ме последва... дори и когато искам да избягам...

понеделник, 18 юни 2007 г.

Животът в 24 часа ...


Какви нощи има понякога :)

Най-обичам да уча за изпит, когато целият свят спи и сънува какви ли не сънища. Към 5,30 часа очичките ми вече се затваряха и тялото ми молеше за сън, но сърцето мечтаеше за много неща- искаше разходка, искаше да кара колело...искаше толкова много неща. Хапвах си шоколадче и портокалче... и уж учих :) /може би знаех вече всичко, може би не /. Тази сутрин се оказа, че зная точно това, което трябваше :) Дори госпожата ме похвали :)На новата работа шефките се смяха като им казах колко имам :) казаха: "Ама ти наистина за по малко от 6 не отиваш " :) Много ми е хубаво, когато изпитите минават без затруднения и излишни въпроси :)Работният ден мина леко :) с весели закачки,смешни обаждания по телефона :) и един сладур-Хари на 6 годинки, който дойде на урок :)- колко бонбончета изяде това дете :)...Към вкъщи наистина много ми се приспа... Обадиха ми се толкова много хора по телефона, че хич не усетих кога се качих в автобуса :) Минах покрай театъра иначе:) и се смяхме с портиера там-много е мил винаги:)Една спирка преди мойта видях един приятел с колелото си как лети :) Стана ми весело, защото знаех къде отива- при много любими хора :)Преди да вляза в блока се загледах в небето- някаква сила го бе оцветила в толкова приказни цветове.

вторник, 12 юни 2007 г.

Среща с поглед...и нищо друго



Днес изпитах нещо, просто нещо различно,неземно, необяснимо за мене.В този слънчев ден, в който най-малко 100тина полицаи бяха обградили "Студентски град" и разни хора се радваха или възмущаваха на разни неща, се случи нещо неочаквано.
...Отидох на работа с онази радост на дете, което обича целия свят. Подарих на колежка, която харесвам :) , подарък. Душата ми летеше от щастие заради породената у друг усмивка /толкова прекрасна и мила/.Колегите се закачаха: "Да не си срещанала някой в парка,а? Защо така се смееш? ". А, този ден- не можеше да бъде просто по- съвършен.
Сложиха ме на балкона. Сигурно съм била не повече от 6/7 пъти там за една година и по каква случайност се оказах на балкона точно тази вечер, не зная.
/ Може би съдбата не искаше да обърква нещата/. Когато слязох да оставя няколко дублирани билета, всички ме срещнаха с усмивка и думите: "Познай кой дойде? Не е сам- с некво маце." Не можех да повярвам-"недостижимата планета''. Мислех, че за този сезон повече нямаше да се срещаме. За "мацето" казах "А, да, зная коя е :) " и се засмях.Сърцето ми заби отново по онзи особен начин...
Качих се горе и помечтах .
На излизане се видяхме. Дори не ме поздрави. Не беше с онова чаровно къдрокосо момиче от пързалката- бе със...хм...неземна лигла- висока и цялата изрисувана- някаква актриса казаха.
Излязох навън. Умът ми не го побираше- той такива момичета ли харесва?! Тръгнах по улицата, а те вървяха пред мене. Той се спря да говори с други /подобни/ момичета и... в този миг погледите ни се срещнаха... За една секунда разбрах- той не би излязал на разходка с мене,едва ли би се радвал на слънцето, лежейки в парка, не би карал колело /скутерът и тези момичетата биха му били много по- интересни от каквито и да е било други вълшебни неща.../
Стана ми тъжно.
На света има два вида любов- тази , която е до тебе и тази, която никога няма да докоснеш. Сега разбирам какво значи двама души да живеят в различни светове. Единият-с бляскавите неща, а другият- с всички онези слънчеви мисли , с които се събужда сутрин.
Въпреки погледът, който мина покрай сърцето ми тази вечер...сигурно винаги ще остана с онази мисъл за разходката "боси в парка"...

петък, 8 юни 2007 г.

Красивите неща напоследък...























Панаирът... Розичка....Вечерите на свещи.... Разходките под дъжда...







четвъртък, 7 юни 2007 г.

Подаръкът...

Хайде, пълен напред...

В този мрачен ден , в който всички се криеха под своите "umbrellas"- шарени и пъстри, се случи това - получих подарък... за пътешествие отвъд света...

Едно шеметно момиче Надя/ на което никога не бих му дала годините-37-уау/ направи деня ми още по- весел. Понякога тези малки жестове , които хората неволно правят, могат да накарат някого да полудее от щастие.

Обичам дъждовните дни :)

вторник, 5 юни 2007 г.

Колелото и аз в един дъждовно-слънчев ден...

На 1 юни си взех колелото :)... Толкова щастие през живота си съм изпитвала само няколко пъти... Въпреки всички негативни неща, случили се покрай него, се чувствам толкова щастлива , че го имам. За първи път го карах вчера :) Ходих на курса по английски с него:).... Ох, че хубаво... Слънчо ми намигаше нещо и се раздваше заедно с мен. Докато взимахме различни думички по английски, то бе до мен и слушаше. Бях му обещала една разходка из градинката до нас - и двете нямахме търпение / аз и Розичка/.Кръстих го /колелото/, защото мисля че всяко нещо създадено на света ,има някаква душа и заслужава да се нарича с име. Както казва и Малкия принц, когато дадеш на нещо или някого име, то ти става по- близко,а точно Розичка-защото е като цветенце красиво:) . И така, след курса направихме няколко кръгчета... намерихме си и компания- татко. :) Не сме карали колела заедно от много време /сигурно от както бях на 10-12 години/. Минахме покрай всички зелени полянки... Звъняхме със звънчетата... едно момченце на около 8/9 год. ми поздрави с усмивка и с няколко непринудени "дзвън-дзвън ". След като оставих татко, разходката ми продължи... доста приятно. Мислехме / вече си бях намерила друга компания :) / да отидем до центъра, но дъждецът, който в последствие си премина в доста сериозен ДЪЖД :), ни притисна . На едно дървено заведение спряхме и гледахме как вали... Прибирай ки се към вкъщи... съзнах че винаги съм искала такъв ден. Продължаваше да вали...А ние с Розичка бяхме щастливи - този ден бе наш. Капчиците дъжд падаха върху ни, хората се смееха и се чудиха какво правим навън мокри... Ние просто се радвахме , че сме заедно...

вторник, 29 май 2007 г.

Очакваното пътуване...


До Аляска и назад
29.05. 2007 -

За Вики...



Искаше ми се да напиша нещо хубаво и интересно, но мислите в съзнанието ми и думите в сърцето ми са тъй разбъркани. Вълни от радостни и тъжни емоции се борят в мене.

Само няколко часа и самолетчето с криле на птица ще отлети на далеч с един от най- любимите ми хора. За няколко месеца нашето "едно цяло" ще бъде разделено.
"Дори и да ни разделят океани, планини, реки и морета, в сърцето си ние сме винаги с теб ."

неделя, 27 май 2007 г.

26 май 2005 - две години по- късно...

Точно в този момент преди две години се намирах в невероятно красиво заведение- къща като от приказките -с много светлини и прозорци, танцувах като Пепеляшка дори и след полунощ.
И сега да ме попита някой къде се намира тази къщичка-мечта не мога да кажа- не зная... бе тайнствено и романтично. Не исках да зная къде отивам, знаех че съм просто ТУК.
Днес се разхождах по улиците и ми мислех... как бях облечена, с какво бе сплетена косата ми... колата, семейството, приятелите...смехът. Бе толкова вълнуващо и неописуемо като всеки бал- истински бал...
Докото отивах на работа , реших да си взема нещо сладичко и да се насладя на вълшебния ден, който ми поднася съдбата. Разбрах , че съм си забравила портмонето преди да си взема шоколад. Колко хубаво...понякога такива малки неща те водят до по-големи. Седнах в градинката пред Военния клуб и гледах как хората минават край мен. Всички бързаха-за къде? Момчетата и момичетата в чудни рокли не спираха да броят . Бабите от съседната пейка се дразнеха на шума, но усещах, че вътрешно в себе си това им харесва.
Имах чувството , че смехът тази година е по- силен от нашия... помня- обиколихме цяла София...брояхме "1,2,3,4,5,6,7,8,9,10,11,12 ", после на италиански... искахме всички да знаят , че сме от италианската гимназия- каква гордост. Когато се разминавахме с други- непознати абитуриенти, се поздравявахме... Нещо ни свързваше, нещо ни правеше близки...ТОЗИ ДЕН и нашето щастие.




сряда, 23 май 2007 г.

Очаквана влюбена вечер ... и малко училищни тревоги :)



Краят на семестъра...Всички са се побъркали.Тичат на сам на там да търсят материали за теми, учат за контролни / като мен:) но не през нощта /... Библиотеката в училище е пълна... не можеш да си намериш местенце. Вчера се опитах да открия някоя книжка на Георги Данаилов по рафтовете- оказа се , че има само три :) Взех си "До Чикаго и назад- 100 години по- късно" . Интересна е. :) Аз имам още само 3-4 теми да пиша ;) и първият ми изпит е на 29 май . Супер. Тази година започвам от по- рано :)А тази вечер...Сигурно чакам този миг от цял месец :) Толкова съм щастлива... Видях се с "далечната планета" :) Усмихна се и ме поздрави. Колегите ме закачаха още от момента, в който ме видяха... Била съм весела, сияеща... Въобще не ги слушах :) Беше вълшебно...като в детска игра-закачливо и непознато . Той бе прекрасен както винаги-различен от другите...Гледах го и се смеех в себе си... Искам разходка в парка...с него!

понеделник, 21 май 2007 г.

Дъждът и слънцето



Колко е хубаво. Тези дни слънцето и дъждът се преследват. Появява се дъга и пак се скрива. Никога не бях виждала Перловската река толкова пълна... Случват се какви ли не чудатости напоследък... и толкова прекрасно- тъжни неща. Една от моите най-близки приятелки заминава... Токлова се радвам, но ми е и толкова мъчно.Преди няколко вечери разбрах , че имам най-прекрасния клас на света - 12 "г" . Сигурно за всеки неговите си неща са най- хубави ... :)Снимахме се на необичайни места :) , тичахме "боси" по "Витошка", а дъждът ни къпеше щастливо...ядохме сладолед /?/ от Макдоналдс, возихме се шест момичета в кола, момчета ни се смееха... Класната, класната дойде...Толкова е прекрасна...Просто НЕЗАБРАВИМА ВЕЧЕР ...Последната седмица слушам само за разходки...боси разходки...:) някои се разхождат в парка, други по мократа трева в планината...Аз тичах по улицата полубоса :) с любими хора ,снимах се на трамвайната линия под светлините от витрини, под плача на небето... Просто летях...Какво ли ме чака още?...

петък, 18 май 2007 г.

Интересен дъждовно весел ден...


Колко прекрасен ден. Всички ми казваха , че вали, но аз не вярвах- при мен си бе така слънчево и хубаво...Открих много неща...на които не бях обръщала внимание преди. Колко е хубаво да гладиш и да слушаш любима музика- така успокояващо е...толкова мисли минаваха покрай мен и аз ги улавях в съзнанието си. Не бях слушала музиката на Лаура Паузини от доста време...Пях си и си мислех за хубавото време...за любимите ми дни :)По пътя дъждът ме пресрещна и ме поздрави. Вървях из мокрите улици, а небето плачеше над мен... Хората се криеха, а аз толкова чаках тези небесни сълзици. Да, мислех си, ако имах колело дали щях да го карам днес. /?/Бистра не го бе карала разбрах вечерта. :) В театъра се потопих отново в мислите си за моя любим кръг от приятели.Видях се с господина по литература и обсъдихме някои граматични правила по български език. После с Бистра, Емо и Пенчо се смяхме, сглобявахме динозавърчета от Помбер и гледахме клипчета на ipot.На пък към вкъщи осъзнах колко хора срещаме в живота си, но не ги забелязваме. От няколко дни се пребирам с едно момче, което работи от скоро при нас. От музикалната академия е, колега на моя съученичка се оказа.Заговорихме се затова- онова...и както се казва "от дума, на дума"...:) оказа се, че се познаваме от преди,че познавам брат му, работели сме и преди заедно...Сега се сещам за различни ситуации, в които сме се срещали :) Колко весело. Да познаваш някого, но да не знаеш... Трябва да обръщаме повече внимание на хората край нас.

четвъртък, 17 май 2007 г.

Заедно...просто на разходка


Влюбена



Влюбена съм и сега го съзнавам...Страх ме е да го призная.Някак детински е...зная го...Едно "Здрасти" 1/2 пъти в месеца не значи,че го познавам...Мислех, че вече съм голяма и тези неща не може да ми се случват...За последно се чувствах така в 6 клас...На последък си мисля за него по-често.Може би защото зная, че няма да го виждам цяло лято...Много искам да ме прегърне, да ме хване за ръка и просто да се разходим из парка...

Когато си помисля за него, нещо се свива в коремчето ми... Искам да си говоря с него за всичко...


Той е една далечна планета... една непозната и почти недостижима галактика...

неделя, 6 май 2007 г.

Неочаквано много радост



Днес, след всички слънчеви неща, ми се случи нещо страшно хубаво... Говорих с любим приятел от детинство по телефона... Разговорът не продължи повече от 6-7 минутки, но бе толкова хубаво... Имах чувството , че съм лека, много лека...
Искаше ми се така силно да го прегърна... Светът ни бе разделил за 5 години и сега ... не познах гласът му, не зная вече как изглежда... но зная, че е прост...ТОЙ- детето, с което играехме на криеница и на други всевъзможни игри, момчето, с което се разхождахме из улиците и завършвахме вечерите на пейката пред тяхната къща, просто приятелят, с който споделях всичко... Така щастлива се чувствам...

петък, 27 април 2007 г.

Дните, които обичам


моята малка Щастливка
В последните няколко дни ми се случкат толкова хубави и интересни неща. Първо разбрах онзи ден , че не съм си оставила телефона на господин Иванов :) Това значи , че ще трябва сигурно да отида до тях . Ех,че съм забравана.
Вчера си направихме една доста приятна разходка из центъра. Ходихме да видим за мънисти в един приказен магазин ,за който ни каза Емо. Вътре имаше най-различни неща,от който можеш да си направиш гривнички, герданчета и други неща. Имаше различни цветове и модели. Никога нямаше да открия това "съндъче за съкровища". Емо,благодаря! Разхождарме се из "Витошка" , после към НДК продължих сама.Видях Ради,която отиваше към театъра.Хм, заради тези почивни дни ще видя хора,които харесвам чак другата седмица...Всички си отиват.
Хванах си калинка от машинката :) Много е сладка и мекичка. Кръстих я Щастличка :) Явно тя искаше да е с мен, защото веднага политна към ръцете ми :)
Вечерта веднага казах на Теди какво съм открила за подаръка. Писахме си в skapy почти до 00.30, Вики и тя беше. Обсъждахме как и къде да се съберем за изпращането... Естествено Криси бе нашата отправна точка, защото тя никога не ходи далече от центъра, а ние искахме да отидем някъде по-далече :) но без нея...няма да е същото.
А днес сутринта като се събудих навън грееше слънце и бе толкова хубаво. Чувствах се спокойна...Беше ми едно лекичко, може би съм сънувала някоя приказка, но не помня.
Протегнах се и си помислих : " Щеше да е толкова прекрасно, ако живеехме всички заедно :) Както преди време си чертаехме кой до кой ще живее в нашия квартал "Приятели" :) . Прииска ми се да ги видя и да ги нагушкам всички наведнъж.
Пуснах компютъра и Теди беше там :) Смееше ми се отсреща :) Прати ми любима песен- Kelis Ft Cee Lo-Lil Star. /Е, не зная точно как се пише/ Видяхме се в 13.оо и говорихме с Краси. Следобяд "откраднахме" Криси от нея си и я заведохме в близката градинка . Теди рисуваше ,а ние се смеехме "Ама това не се рисува такааа...Виж по-различно е..." :)
Ех, не можахме да се разберем :) Звъняхме на Вики , тя бе на работа. Ходихме после да я видим - така я нагушкахме и нацелувахме... Беше толкова хубаво, че сме заедно пак.

четвъртък, 26 април 2007 г.

от една снимка...

Видях много тъжна снимка в един блог и се разплаках. Исках да прегърна това дете и да му кажа, че го обичам.Никога няма да го ставя само.


Защо плачат децата? Докато "разгръщах" страничките в интернет, открих толкова весели неща - стихчета, песнички, рисунки...Беше хубаво. Мислех децата са най - приказното нещо на земята. Тяхната усмивка би направил всеки щастлив. Обичам да си играя с тях. Да разглеждам рисунките им, всяко да ме закача за ръкавчето и да казва "Какичко,какичко...Виж,виж...". Помня децата от градината, в която работих. Помня думичките им, историиките им...А, и Гери помня :)Сега трябва да е предучилищна група-малкият зайо, който тичаше по двора и разказваше как се карат ски. Гери, бих си играла винаги, когато поискаш.
Но защо плачат децата? А възрастните? Обич, Нежност, Внимание? Едно момиче бе откило какво е любовта според децата. Според едно, това е когато мама прави чай на татко и си отпива от чашата преди да му я даде, за да види дали е хубав; друго казва, че дядо обува чорапките на баба, когато е болна... и това е любов. Все повече си мисля че душата на дете и душата на възрастен могат да се разглеждат от едина и съща страна . Страх ни е, да. Не искаме да сме сами, страх ни е от тъмното понякога. Страх ни е от толкова много неща. Срещам хора, които не желаят да чуят за лошите неща. Защо? Винаги са весели и живота е прекрасен за тях. Оптимисти? О, много странна дума. ТЕ просто не искат да видят целия свят - имат си всичко, грижат се за тях, обичат ги ...ДА,така е лесно.

Понякога децата плачат дори и когато се грижат за тях . Ако можех, щях да опиша и да разкажа защо става така , но нямам дарба на писател и художник не съм/въпреки че така говорят близките ми/, за да изрисувам душата на дете, по чийто бузки се стичат сълзи. Но отговорът знам , усещам го в мене :


"Прегърни ме , моля те"

вторник, 24 април 2007 г.

Просто ден




Днес съм изключително щастлива :). Освен че останах целия ден на лекции /което не се случва често напоследък/ и се смях с колегите,ядох следолед, пих кола и се разходих из улиците. Мислех си за...колелото...:) От както Бистра си взе колело, не мога да спра да сънувам мойто :)Все за това си мисля.Разглеждам всички ,които карат колелета и ми е весело. Мисля си как ще го карам,откъде ще минавам...Хммм даааа.

АААА,има и още - говорих с Вики .Беше много сладко. Иска ми се да я видя и много силно да я гушна.От толкова време не сме си говорили само двете.Липсва ми.Какво става с живота й?Като замине ще ми е още по-мъчно.Много ми се искаше да отида с нея... Когато гледах "Красиви тела" тази вечер си мислех за нас,за всички ни,за Ина :(... Колко хубаво щеше да е да сме заедно отново всички-както в училище. Имам идея да се съберем в неделя и да прекараме целия ден заедно /Вики предложи на планина/. Цвети ще носи апарата и ще се снимаме-хи-хи.Ще е приказно.Ще си говорим глупости, ще се смеем, ха-ще изиграем "Красиви тела "2.Силвия Лулчева и компания пасти да ядат :) Зная че ще е още по- весело.

Кое е най-новото,което измислих-тъй като за първи път една от нас ще ходи толкова надалеч и за толкова време ,да й направим подарък от всички,който да сме правили заедно.С Теди обсъждахме да е гривничка,на която да сме рисували всички -аз,Цветето,Теди и Криси. Дори вече зная как ще изглежда :) Ще е най-хубавият подарък за най-прекрасния човек на света.

понеделник, 23 април 2007 г.

"Най-хубавото нещо на света е да ходиш бос по тревата,след като е валял дъжд"



ДЪЖД и отново ДЪЖД
Мисли за живота и смъртта...Всеки миг е един единствен...Дъжд - нещо красиво и нежно.
Капчица дъжд-кристална сълзичка.

Навярно на много хора може да им се стори смешно или странно,но аз все повече си мисля за някои несправедливости.Защо добрите хора трябва да умират,защо трябва да страдат?В последните няколко дни всички говорят за Слави.Стана ми мъчно.Не познавам този човек,нито неговото семейство.Не зная как се държи с хората около себе си,какво харесва,какво мисли.Въпреки това обаче,мисля че чрез образа, който си е избрал да съществува в публичното пространство,е дал много на хората,карал ги е стотици пъти да се усмихват,да плачат понякога,да виждат познати неща от живота си в песните му.Когато бях шести клас страшно много обичах тази песен. Навярно немного хора я знаят,но за мен тя описваше това,което чувствах тогава. Често съм плакала на фона на песните на Слави. Зная че хората са различни-едни харесват нещо,други не...

А какво е,когато умира човек,който познаваш?Липсват ми всички,които не са с мен вече.Свикнах всяка година да умират хора край мен. В началото плачех.Много.Сега го приемам вече спокойно. Но ми е мъчно,не мога да си обясня защо трябва да става така. Явно добрите хора наистина са предпочитани от всички .

Замислих се колко кратък е живота и как за един миг всичко може да изчезне.Светлината,песните,хората...

петък, 20 април 2007 г.

ден като приказка

Слънцето осветяваше целият ми път.Момчетата отидоха на мач и аз реших да се поразходя.Духаше лек ветрец...играеше си с косите ми и ме караше да се смея.Играх на машинката с играчките с едно момченце.Искахме да хванем костенурче,но не успяхме.
От там реших да отида с трамвайчето до НДК...Защо ли?Ми и аз не знам.Беше ми весело.Слушах радио "Атлантик" и разглехдах хората ,покрай които минавах. Всички бяха различни и интересни.Накои се смееха,други бързаха за някъде...трети се целуваха...хммм...От НДК с тролейчето спряхме пред едно ново магазинче с най-различни съкровища.Истинско откритие.Имаше най-различни свещи,кутиики и други приказни неща.Реших да купя подарък.Нещо малко,точно това, което търсех за един специален човек,появил се в живота ми от скоро.Чудех се дали да си взема някоя нова свещ...Толкова красиви и всичките така примамливи. По пътя към театъра новина:ще правят пет велосипедни алеи в София.Трябва да кажа на Бистра. Сърцето ми се смееше .Театърът май бе станал по-хубав от вчера.
Докато продавах програми ,видях нещо, което би притеснило всеки разпоредител -деца :) НО посредата...не можех да повярвам.Сърцето ми трепна - господин Иванов и децата. Не го бях виждала повече от година може би.Толкова щастлива.Не мисля че има нещо по-сладко от това да видиш любим човек.Прегърнахме се и отново усетих онази топлина на закрилника от училище,който ни караше да обичаме литературата така силно. Спомних си-той беше човекът, накарал ме да обичам театъра толкова МНОГО.А сега срещата ни след толкова време бе тук в театъра.

понеделник, 16 април 2007 г.

...със сърце на "атентатор"




Това е пиеса ,поставяна от Пернишкия театър съвместно с НДТ "Сълза и смях".
С думи едва ли бих могла да опиша душевното си състояние в моментите ,когато го гледам. Имам удоволствието всеки месец да бъда свидетел на играта на невероятни актьори като Иван Бърнев,Венцислав Кисьов,Асен Блатечки...
Историята е проста. Деца на по 16 години решават да освободят Македония в годините, когато "Европа е глуха и недочува" плачът на децата.Близо 100 години преди атентатите в Американските щати Отоманската банка в Солун е взривена от Йордан Попйорданов /брат на Миле Попйорданов/. Силата на духа когато всичко изглежда невъзможно...когато "Бог е забравил българите" ...Какво ли ще помислят другите народи-О,безумци.Сами искат да съборят империята на султана!
В отговор Борис Сарафов ще рече : "Да,прави бяхте, безумни бяхме.Друго немахме , на безнадеждността разчитахме"

моята обич



моята обич е всичко,което слънцето докосва.