вторник, 4 ноември 2008 г.

Желания по пътя

Не зная защо, но се върнах може би две години назад... стоях на плажа и усещах онзи трепет в сърцето си, който ти подсказва, че нещо ще се случи... и то се случи. Понякога думите са толкова малко,за да изпълнят пространството около тебе.
Пътищата са толкова много. Понякога поглеждам стаята си и изпитвам желание да съм сама.
В последните четири месеца имаше нещо, което промени сърцето ми... Сякаш започнах да пораствам или да ставам още по -малка. Бях като в приказва. Все още не мога да съзная,че приказката свърши...
Отваряйки електронната си поща, откривам толкова много писма от различни караища на света, които ми подсказват за задаващо се слънце.
Толкова много искам онова момиченце, което ще си е само мое... Може би магията "Шоколад" все още ме държи в ръцете си.
Какво толкова може да загубиш, когато нямаш нищо... Искам това момиченце...толкова много,че сърцето ми се свива и става като гъбка всеки път като си го помисля...
Искам го...

неделя, 19 октомври 2008 г.

Погледни!


Като в друг свят се движа.От както се прибрах,имам чувството че това не е моето място.Вървя и не виждам.Започнахме училище.Сърцето ми биеше толкова бързо на първата среща...докато телефонът не извъня...
"Хайде,къде се губиш?Идваш ли вече?"
И тогава се смях толкова много и преглъщах мислите си така бързо.
За миг помислих ,че съм си отново вкъщи. Всички ме гушкаха и се смееха както винаги.
Но всъщоност не зная къде е "вкъщи". Нещо остана далече от мене .
Може би вече зная какво точно искам :)

петък, 5 септември 2008 г.

...


Плаках...толкова много,че не чувствах сърцето си.Заспах със мокрото в очите си...не исках да се събуждам тази сутрин...леглото ми бе толкова примамливо...

обичам те

вторник, 2 септември 2008 г.

Разпокъсани мисли

Може би се завръщам,а може би вървя напред.Понякога толкова много ми липсва,че сърцето ми се свива от мъка. Понякога спирам да мисля и вярвам ...понякога гледам напред и не виждам нищо.
Затварям очи и се връщам,затварям очи и продължавам.
Времето минава толкова бързо и същевременно мога да преброя всяка секунда от деня.
Плача и се смея.Всичко преминава през очите ми.
Толкова много съзнати реалности,неоткрити преди.
Има решения ,трудни за мислите,но лесни за сърцето ми.
След месец животът ще продължи със същия ритъм- дали е добре или не ...не зная...

...

Толкова много ми липсва.

петък, 8 август 2008 г.

Завръщане


Нереални неща...Далече от мене... Светът се преобърна и крилата,които имах отидоха далеч над всичко ,в което съм вярвала някога...

Бях на 17 години и отново мина времето през очите ми.

Ръцете ми трепереха и сърцето прескачаше.

Не просто ден... Зашръщане ...Съзнашане...

четвъртък, 26 юни 2008 г.

Днес и никога преди

Сърцето е далече от света.Като кораб в открито море.Всеки ден е единствен по себе си.Различен от всичко.Мислите се преплитат и усмивката е с мене.
По ясни от всякога са очите и ръцете ми. Утре е от без значение. Запечатвам всеки миг и се смея на себе си. Няма нужда от думи. Небето е наше само няколко погледа или цяла вечност -това решава сърцето ни. . Не виждам нищо различно у себе си -само предишното щастие и обич към всичко.

Хората може никога да не порастват стига да видиш очите им .Секундите ,минутите,времето- всичко е спряло. Денят и нощта са едно цяло от цяла вечност ,а го виждам едва сега. Заспивам със слънцето и се събуждам с него.


Приказките не значат нищо. Липсват ми колелетата ,но разходките уморяват телата ни. Понякога се спираме и ръцете ни се докосват за миг. Едно цяло за част от секундата. После мислите се разминават и тръгват в различни посоки .Гласовете изчезват в нищото. Всеки заспива далеч от другия.


понеделник, 23 юни 2008 г.

Далече

Някакво неописуемо усещане за щастие в мене се е заровило.
Всичkо се случва. Летиш и не можеш да се спреш.
Снощи останах до късно.Слушах музика и рисувах. Пътеката бе светла и някак само моя. Виждам нови неша,някак аз, но от друга страна.
Всичkо е като картина от приказkа и аз живея в нея.

петък, 20 юни 2008 г.

Quando tu non sei con me

Tu sei nella mia vita per sempre.

четвъртък, 29 май 2008 г.

3


Днес отново ме налегнаха онези мисли. Една статия в интернет ми причини болка-сякаш ме хвана за ръката и ме повлече година назад. После разглеждах снимките и стисках телефона в ръка, но номерът не беше набран. Нещо спираше сърцето да последва мига. Може би хладният глас от предния ден бе причината за това.
...
Броя дните.Извадих и куфъра дори.Приготвих книжките...не зная какво друго да взема. Днеска си говорихме със Сашко и ми стана топло. Знам, че ще има някой, на който да разказвам после. Една мисъл ме изгаря от вътре,едно силно желание да сме пак заедно всички. По някакъв неописан начин Сашко,Еми, Боби,Митко,Вили и Петя застанаха на няколко стъпала зад моето "едно цяло" от училище-като второ "едно цяло", но не толкова плътно.
...
Изгубих се в последната книга и попаднах в друг свят. Не зная на къде да продължа сега. Да последвам този приказен свят или да избера книга,по -близка до този свят.
Говорих си с Давиде и Люби. Стана ми топло и близко.

Тези дни ще се оставя вятърът да води крилете ми.

сряда, 28 май 2008 г.

Не тук


Сънувах.Сънувах и сякаш бях вътре в съня, но като на филм. Беше приказка.Виждах героите.Бяха на крачка от мене, но имаше нещо между нас,което не ме доближаваше до тях Виждах лицата им-момчето и момичето от книгата, която прочетох.Всичко се случваше реално.В друг свят. Различен.Вълшебен.
Беше сладък съм. Отварях очи и пак ги затварях.Когато всичко свърши, усетих лекота у себе си. Някак въздушна и нежна.
...

После денят започна.

понеделник, 26 май 2008 г.

Просто


Излязох с Розичка и си мислех за толкова неща. Спрях се и се огледах.
"Хей ,момиче, с колело ли идваш", отвърнах "Да". Отговорът бе "До къде сме стигнали вече-купи си кола,голяма си."
Не разбрах нито до къде бяхме стигнали, нито защо бях голяма. Отивах да си взема книжката, която ще ми покаже какво ще стане със Златния компас. Нямаше я вчера и едно усмихнато момче ми я запази...
Нещата се преобърнаха за миг. Колко малко бе всичко. Колко много са пътищата, по които можем да тръгнем. Ако нещо трябва да се случи,то се случва и ако не днес,то може би след седмица, месец, година или повече.
...
"Едни приятели бяха там през празниците.Мислех да отида с тях"
"Приятелите ти...бяхме заедно с тях"

Върнах се в момента, когато Васи ни покани на пътешествие,Лили,Камен, Цецо,Марто... как с непознати бяхме едно,една мисъл,една идея...
Не можех да си тръгна... нещо ме докосна и остана с мен
...
Всичко е свързано. Като прежда ,заплетена от коте.


неделя, 18 май 2008 г.

If I was ...




Времето върви след мене. Тичам. Хубавите моменти се преплитат с тъжните. През колко трудни мигове трябва да преминем, за да бъде достатъчно...
Липсва ми Ина... Зная ,че е с мене и винаги ще бъде някъде там. Това прочетох в тефтерчето снощи и се стоплих.
Има у мене страх, породен от следващия миг... но зная че никога няма да бъда сама. Сънувах толкова интересни неща последните дни...
Времето върви зад мене. Утре ще бъда това, което бях вчера и днес, защото нищо не може да ни промени освен ние самите. А аз не искам да бъда друга.
Снимка: photoforum.net

четвъртък, 24 април 2008 г.

Думички в дантели


Днеска много смях...и не само. И въпреки смеха,май това не бях аз. Много планове и много въпроси "А аз какво да си взема", "Къде ще се чакаме", "Ами с влака ли?"... Колкото повече наближава денят, в който отново ще се разделя с театъра за едно цяло лято, толкова по- мъчно ми става. Повечето бяха за последно преди празниците на работа. Когато се разделях с Елица и тя каза "До 7 май" и аз отвърнах "Аз няма да идвам вече" ,усетих как тънка дантела се уви около ми. Нещо задушаваше гърдите ми и усетих вкус на сподавен плач...

Тази вечер се забавлявах с "Опасни игри" и много се смях. Не е най-прекрасната пиеса, която съм гледала,но е зареждаща,силна, кара те да се замислиш за някой неща, които си позабравил или стаил в сърцето си /а може би просто аз се чувствам така и за това ми харесва/.

За няколко минути днес гушках и се смях с Вики. Колко се зарадва като ме видя тя.

...

Няколко пъти ме галеше дъжда днес и се радваше с мене.

Няколко пъти се връщах назад в мислите си и летях из други времена.


Kiss the rain

Нещо красиво

Днес се разхождах много. Четох за Лилито,което търси бисерче ,за да стане добро дете и Росито ,което не иска да свири на пиано/книжката е тази/. Закъснях за контролното и седях най-отпред...и въпреки това сутринта беше хубава. Музиката беше в мене и думите нямаха смисъл. Като във филм минаваше всичко около ми.

Предишната вечер ме накара да обичам,да обичам много. Една прегръдка беше нежността. Светът се бе завъртял за миг и нямаше нищо под мене.

Снимка: photoforum.net


вторник, 22 април 2008 г.

Вълшебство


Последните дни бяха много хубави.
В събота срещу неделя ходих на приказен детски имен ден на Лили /която е голяма/.Запознах се с весели хора, играх на много игри.. и бях аз- точно такава ,каквато искам да съм,а не каквато искат да бъда всички.
Смеех се много и плясках с ръце, задавах "неудобни" въпроси- "Кой ти е любмият филм", "Имаш ли си любимо число"... и пак се смеех. Ядохме сладкиши, танцувахме, пихме сокче...Най прекрасният имен ден ,на който съм била някога.
А тази сутрин сънувах вълшебен сън,който искам да се сбъдне. Беше приказно красив и топъл. На сън всички несправедливи неща са преобразуват в добри. Понякога човек пази спомените нежни в сърцето си,дори когато му се иска да ги няма там. Подадох ръка и отсреща видях обич. Независимо думите...всичко остава между нас.

събота, 19 април 2008 г.

I would be good

Тези дни всичко става бавно. Все едно съм се изгубила в един друг свят или аз съм в този друг свят. Затворена като в балонче,за да се предпазя от заобикалящото ме.
Преуморена. Може би това е думата. Всичко става трудно и наслада след това няма. Онзи ден мечтаех просто за сладолед и бавна разходка.Това се случи след театъра. Взех си най-хубавия шоколадов сладолед и вървят бавно. Губех се и пак се откривах. Нямаше нищо по- сладко. Все повече навлизам в света на "самичка сред много" и това ме отделя от тук.
Снощи Яворов показа силата си отново пред мене. Към края ръцете ми трепераха, а сърцето ми биеше силно. Удари ме "гръм" сред София. Всяка дума влизаше в мене и душата ми я попиваше с такава мекота. Тялото ми бе уморено,но аз не - бях заредена толкова . Умихвах се много... изчаках всички автобуси за вкъщи...
Вече се прибирам сама.

понеделник, 14 април 2008 г.

Vivo per lei


Днес моята Ина трябваше да стане на 22 години и да се смее много.
Този ден бе нейният ден. Дъждът галеше всички и всичко. Толкова нежен и топъл.
Под сянката на тихи и спокойни песни премина и моят ден.
Тичах много под дъжда и се смеех...и плачех. Исках да я притисна до себе си и да й кажа колко много я обичам и колко много ми липсва. Исках... просто за миг да хвана ръката й ...да тичме заедно, да се смеем ,да се люлеем на люлките и просто да сме заедно.
...
Тази вечер се разходих по пясъка на "Плажа". Смях се много. В тълната зала не бях самичка. На път към вкъщи капчиците дъжд върху лицето ми не бяха просто дъжд... чувствах ги като топли целувки от един друг свят, далечен и непознат... Ина бе с мен и аз знаех това с цялото си тяло...

вторник, 1 април 2008 г.

Минути

...
Днес отидох на училище и беше хубаво. Смяхме се и се докосвахме. Гледахме се и виждахме през себе си, един през друг. Тази усмивка ще ми липсва в Аляска.
...
Докато се возих в колата с момчетата, усетих как живота ми се движи по тънка линия в края до пропаст... Щяхме да се блъснем... не изпитах страх...всичко стана толкова бързо. Всякаш всичко вървеше по план. След този миг Наско не успя да се успокой, колкото и да твърдеше ,че всичко е минало. Виждах как ръцете му трепереха върху волана и гласът му бе по различен. Исках да му кажа много неща /да бъда лоша, да се скарам/ , но видах колко уплашен бе и се спрях...Някой ден може би аз ще карам... Знаех, че нищо повече няма да се случи. Минутите минаваха край нас и въздуха влизаше в гърдите ни спокойно. Толкова малко време има, че всяко трептене на вятъра е ценно за очите ни.
...

На път за вкъщи вървях малко над всичко. Усещах допира на частиците в пространството... после се смях...

понеделник, 31 март 2008 г.

Театрално...и весело






Денят беше вчера, а героите -ние. Бяхме решили ,че ще отпразнуваме Деня на театъра /27 март/ достойно тази неделя.

Срещата бе в 10,30 пред Младежкия театър, като всички трябваше да носим своите пижамки за след "Копче за сън", но Лили се бе забравила в своето легълце и не успя да дойде. С Васето весело пляскахме с ръчички и се смеехме...бе толкова вълшебно и приказно всичко.

После решихме да събудим Лили и нейната пижамка от сън. Те беха станали вече , но Лили не можеше да дойде с нас. С Васето си купихме бонбонки и се отправихме към Столичната градска галерия... каква магия... имаше доста интересни неща на първи етаж - късметлии бяхме ,че точно вчера отидохме -бе последният ден от изложбата. На втория етаж имаше изложба на Ивайло Петров /никога не съм знаела ,че обича да рисува/. Разгледахме всичко и седнахме на едни столчета ,за да видим филмчето, което бяха пуснали с писателя. Изложбата бе по случай 85 години от неговото раждане. В залата бяхме ние двете и още две възрастни жени, една от който бе колежка на Ивайло Петров от Художествената академия. Бе интересно, прекарахме повече от час в галерията.

Тъкмо бяхме огладняли вече и се бяхме отправили към едно от любимите ми места в София и Лили звънна- събудила се беше вече и идваше към нас.

Поговорихме си и се посмяхме. Тръгнахме весело към Народния театър, където от 15,00 щяхме да гледаме "Рейс" /постановка, на която не бих отишла отново/. Момчетата на контролите бях много любезни /много повече,отколкото ние по принцип/ и се усмихваха много. Помогнаха на една жена с инвалидна количка /забелязах, че тук имата рампа за разлика от при нас- това ми хареса много/. Качихме се на втори балкон, въпреки че момчето каза на първи . Преди години много харесвах този театър, но изведнъж с влизането си в залата, магията бе изчезнала. Не виждах в него онова вълшебство, което ме омайваше тогава ...

Изчакахме да свърши представлението и уморени се спряхме пред театъра. Искахме да отидем и на "Ритъм'енд'блис" , но тези два часа в този салон и тази.... глупава пиеса бе взела всичките ни сили. Всеки се отправи към вкъщи. Така завърши нашата среща. По пътя към автобуса се ядосах на едни продавач, от когото си купих "Романът на Яворов"...повече никога няма да се върна там...

Навсякъде миришеше на пролет и бе толкова хубаво...

четвъртък, 27 март 2008 г.

Сладко...топло...пролетно


Напоследък не ходя често на училище. Днес отидох. Причината, за това, бе една усмивка. Станах рано /което не се случва често/,
засмях се като видях студеното навън и продължих. Подарих цветния подарък, който бе за отдавна отминал рожден ден, но който открих вчера... Смяхме се много и отново "Това е точно в твой стил,дете ".... а аз само се усмихнах. Спокойствието обви гърдите ми и нещо ме целуна.
В училище е интересно. Понякога съжалявам, че не мога да ставам рано и пропускам толкова интересни неща. Смяхме се много и беше хубаво. Виждах себе си отстрани и се чувствах аз. Видях името си в списъка за стипендиите за отличен успех ... сякаш това не беше моето име.
Към вкъщи дишах много. Смеех се и ходих бавно. Имаше нещо сладко във въздуха и аз го улавях. От магазина си взех различни сладоледи/ягода,малинка,виолетка,шоколад/ за една вечерна изненада /хихи :) /.

На леглото вкъщи мислих дълго... Аляска ...аз... там... :) и много други неща.
Утре рано /:)/ ще отида до библиотеката, а после на кино... после театър... а може и нещо друго... ;)
П.П.Снимката взех на заем от photo-forum.net

сряда, 26 март 2008 г.

Цветно


В последните дни е толкова слънчево. Тихо е и мислите ми прескачат една през друга. Не ходя на училище /което не е хубаво/, но чета много, почивам си, лежа върху легълцето, разхождам се безцелно...заговарят ме непознати... и е толкова истинско всичко. Чувствам се себе си там, където искам да бъда. Хапвам много бонбони и се смеем с продавачката, приемам театъра като част от себе си и тичам...много тичам и ходя под дъжда тези дни...ходя бавно и се смее сърцето ми. Един последен разговор ме върна към "далечната планета " и някак отново исках да го зърна там...
Онзи ден ходихме с малката Теди да гледаме "В полите на Витоша" в театър "Зад канала"... Бе толкова красиво... музиката минаваше през мен и усещах карасотата на всяка дума и всеки звук. За първи път излязохме с Теди заедно, истински заедно. Говорихме и се смяхме...Тя е толкова прекрасно дете.
...
Седмицата бе толкова шарена и хубава. Толкова много нови неща, неопитани никога преди.
Всяка минута имаше нещо, което ми напомняше на Него. Понякога се обърквах и не знаех как да продължа... Разхождах се много и мислех... без да чувствам....
Когато оставих колелцето самичко под дъжда, всичко в мене се сви и изпитах толкова болка... не трябваше да го оставям там... Когато се върнах вкъщи вечерта, погалих го и го усетих... Толкова много искам на разходка с нея /моята Розичка/...
....

четвъртък, 14 февруари 2008 г.

Усмивки и обич



Днес много дълго търсих моливите си. Толкова много ми се искаше да направя нещо хубаво. Не обичам много готовите картички, за това си ги правя сама. Не открих моливите, нито боите, нито флумастрите...ето защо си измислих друг начин да "порисувам"...

Открих си дневника, в който бях писала за миналогодишния 14ти февруари и много се смях... Независимо с кой си , този ден е слънчев и изпълнен с много усмивки.