събота, 30 октомври 2010 г.

За равносметките и още нещо...


Понякога ти се иска да обичаш повече, отколкото можеш. Понякога просто си задаваш въпроса „Oбичам ли всъщност?”. Понякога се губиш по краищата на света ,който имаш.
Като се изгубиш- търсиш отговор- как да надвиеш изгубването. Мислиш си ,че като тръгнеш по нов път с нови хора всичко остава зад теб. Промяната. Търсиш я във всичко. Решаваш проблема със загубването за известно време като се вглеждаш напред... но тове не ти помага да преминеш отсреща. Новите неща те изпращат в други измерения за малко и после пак те връщат. Луташ се между това, което e и това, което си мислиш, че е. Опитваш се да преминеш напред , да преградиш всичко, което е останало зад тебе.
Миналото постоянно намира слабо местенце- местенце, където не си успял да закърпиш старата кутия, в която си се опитал да го натикаш.
В желанието си да забравиш, правиш необмислени и бързи срещи, обещаваш всичко и вярваш в обещанията си...а после- после се питаш „Коя съм аз, за бога? Как попаднах тук?”.
После спираш да казваш „Не”, спираш да искаш и да вярваш, че можеш повече, макар да знаеш, че можеш. Търсиш причини...които вече не са ти нужни, разгадаваш загадки, от които отдавна не са от значение за живота на другите.
Просто слушаш,но не чуваш.
Загадката:
Колко живота има бутона „refresh”, ако се използва на всеки шест месеца?

понеделник, 22 февруари 2010 г.

От тук от там




Е, не мога... днес явно бях решила да се връщам назад ...


Както пише тук независимо с кой си на 14ти февруари денят винаги е топъл и слънчев... Но не това ме накара да се върна обратно в дните назад...Може би открих прекалено много снимки днес, които бяха от "вчера" или може би открих приятелка ,каквато не бях имала скоро и която ми припомни,че всеки ден мога да бъда аз. Навярно ми се прииска да видя каква искам да съм, защото от прекаленото натрапване на каква трябва да бъда, съм забравила, че слънцето изгрява всяка сутрин и залязва всяка вечер, но между това изгряване и залязване се случват неповторими неща- един заминава за далечни острови, друг открива нови светове пред теб, някой се опитва да ти покаже, че си нещо специално в неговия свят... хиляди чудеса, които можеш да видиш само, ако се спреш и погледнеш над всичко.


Последните няколко дни... или една конкретна вечер-нощ-ден ми припомниха колко много мога да се смея... Беше много шумно, много весело, много музикално, много топло, много зелено, много обичливо... пълно с изненади. Беше просто МНОГО. Често се нуждаем от хора, които да ни напомнят на къде сме тръгнали. За съжаление, колкото и да ни се иска да сме праволинейни /не знам дали някога съм искала това /, някой или нещи ни отклонява от пътя. Важното е рано или късно да се върнем отново на него :) . Може би наистина трябва да порасна. Но не виждам нищо хубаво в порастването на другите. Бих искала да се хвърля с преспа сняг, да карам колело от тук от там, да лежа на зелено в парка и да чета книга, да рисувам, когато си поискам, да ходя на работа /когато си поискам/... да уча, защото ми харесва да го правя /независимо от мнението на някои/...да бъда това, което съм искала да бъда вчера,преди месец, преди година ... Ще се постарая да бъда с човека, когото обичам /въпреки него/ , и ще се постарая да не загубя себе си покрай него...

събота, 25 юли 2009 г.

Колела


Колко обичам да съм малка. Тази вечер бях и беше толкова хубаво. Карамхе колелцата и се смеехме. Изведнъж всичко друго бе без значение. Имаше само ние и колелетата. Светът около нас бе прекрасен- зален, светещ, топъл. И бяхме малки, и се смеехме.

неделя, 7 юни 2009 г.

Усещане


Днес се случи нещо. Едно особено усещане.

Дори не зная как да го опиша. Все едно бях още малко момиче, което изведоха за ръка. Държеше ме дори и след като излязохме. Беше топло и нежно. Напомни ми за времето, когато с Венци се смеехме и си играехме на татко и дете :). Едно невинно преминаване през времето. Хареса ми. Без никакви очаквания- все пак- аз още съм дете.

петък, 3 април 2009 г.

Едното цяло...

Едното цяло имаше среща днес.Може би трябва да спра да го наричам така,така или иначе то няколко месеца не съществува. Бяхме петте и бе хубаво до един момент,до момента, в които не трябваше да говоря за някои неща. Не съм сигурна дали искам да общувам с ... Може би се озовах в същата позиция , в която бе Нели преди година и половина.
Не искам да говоря,не искам да се обаждам, не искам да се правя ,че ми е приятно...и разбирам ,че тя не разбира колко много ме е заболяло от думите й...както аз не разбирах Нели преди .
Но не знам какво да направя. Не исках тази среща днес. Не исках да се виждаме,не исках да говорим...не исках нищо. След днес се обедих още повече ,че не искам да говорим дори/ а и тя не иска вече/.
Ами да. Четох блога на Биста преди няколко дни и се замислих за...приятелството.Не зная дали можеш да отминеш някого,да го изтриеш от телефона си,от facebook, от календара си просто ей така. Не искам да я изтривам. Нека си остане там.
За себе си знам ,че няма "едно цяло" вече. И не защото съм "невинната" в случая.../колко много думи, които не очаквах днес и колко много ...неразбиране/.
И защо всички се опитват да ни ''сдобрят'', след като дори не сме се карали?! Какво толкова? С целия си егоизъм ,които имам, не желая да говоря.
Не искам да ходя на рожден ден,не искам да излизаме заедно...не искам нищо. Дали я обичам? Сигурно. Не можеш да спреш да обичаш някого просто така изведнъж...
Дали Нели беше спряла да ме обича преди-не мисля. И колкото повече хората казват,че трябва да прощавам,толкова повече в себе си се настройвам в противното.
Не, Цвети не е виновна...нито пък аз...няма виновни...
Защо всички искат да задаржат толкова много "едното цяло" цяло?
Какво значение има?

петък, 27 февруари 2009 г.

Who are you in me ?

Последните седмици са особени.Не мога да си намеря място.
Бях в театъра-отново. Спомних си защо обичам онова място.Всичките стълби,които трябва да изкачвам и по-които трябва да слизам. Всичко.
Има толкова неща,които се случват и не съм наясно дали мога да ги разгадая напълно.
Понякога се чувствам обсебена и сякаш живея в друг свят.
Още една година и продължавам да съм аз...може би по малко различен начин.
Все още не мога да си обясня това нежелание да "намирам" телефона си всеки път ,когато звънне или да отговарям на дълги и кратки писма от хора.
Утре ще е още по -тежко.
Дали обичам рождените си дни-разбира се. Но тази година...не знам кой ме накара да празнувам рождения си ден "истински".
...
Купих си бебе-цветенце ,след като предното "умря" от прекомерните ми грижи. Много е красиво и мъничко.Мисля утре да го пресъдя и да му намеря подходящо местенце в стаята.

вторник, 3 февруари 2009 г.

На колко си години?


Не искам да се връщам назад.Не искам да се виждам с отдавна забравени хора,не искам вятърът да ме отвява в тяхната посока.
Защо винаги,дори и да продължаваш по пътя си напред,все някъде зад някой ъгъл ще изкочи някой от преди 2-3-5-10 години,за да ти напомни ,че някога те е познавал.
Може би това чувство на отдалеченост от миналото е породено от желанието ми да избягам от него. Не защото спомените са лоши,напротив..
Училище,смях,пътуване...
Не зная какво е това,което ме кара да обещавам напразно "Да,ще се видим" и после да продължавам да чета книжка спокойно под одеалото,да разговарям с ...далечни хора, да не правя нищо.
Напоследък заспивам на сутринта и не искам да се събуждам, когато трябва. Има толкова филми /макар и подобни на други/,който те завладяват изцяло. Така е всяка вечер.
А имам толкова много да уча.
Днес получих писмо от Кристин.Едва няколко реда...
Все повече виждам грешките, отколкото блясъка на хората. Не ги съдя...но сякаш ги записвам.
Може би само моя свят е съвършен.

Вече втори ден ходя в детската градина и все още нямам любимо дете. Не зная какво ми става. Една колежка каза,че се разбирам с тях толкова добре,защото съм като тях... но може би вече не съм.
Харесва ми идеята да съм част от цяло /като в работата например/. Говорих и с Вики. Може би всичко започна оттам...а може би още преди заминаването ми.
Теди търси Питър Пан, а аз себе си.Дори и да не й се обади, тя ще продължи да се усмихва..защото е на 19.

Не искам да обичам. Толкова семейства около мене има вече.Малки бебета...топлинка.
Сякаш съм се спряла на границата и не искам да вляза през вратата. Дали съм пораснала вече ?

Липсва ми Ина понякога. Сякаш тя щеше да отговори на всички загадки.
Липсва ми колелото,безкрайните разходки из парка, сладоледът на път към училище...
Липсва ми книжката в чантата /понякога ми липсва театъра,но вече не толкова много, колкото преди/, липсва ми и онова... на което се крепи светът на сестра ми, липсва ми далекогледът, през който тя наднича... липсва ми.
Липсва ми лятото, в което открих, че всичко е възможно и трепетът... на нещо неочаквано и желано.
Какво ли ще ми даде още това лято? В онази ранна утрин споделих страха си,че навярно нищо няма да е същото в онова малко градче, когато се върна... Кристин,Рената...момичетата...стаята ми, къщата... Хейли /моето момиче/...

Ако се върна.

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Два свята,две срещи

За изминалите две години...
Говорих.Говорих и се чуствах толкова свободна. Правилно ли е да замълчиш и всичко да се срине? След 2 години мълчание получих 10 минути свобода.
Навярно никога не ще бъдем приятелки,както някога. Аз ли бях или тя?Има ли значение?!
Навярно била наранена от мое действие,от моя дума...А колко плаках в отговор на нейното мълчание...
Тишина... но сега има поне малко слънце. Не слънце като в топъл летен ден,по скоро като слънцето през март. Зимните месеци минаха...
...
За сега...
Разговорът ми с Нели ме накара да се замисля за моята тишина. Какво ме кара да се скрия и да пътувам все по надалеч от "моето едно цяло"? То никога няма да е същото,но празнотата не бива да е толкова голяма.
Защо мълчат хората? Толкова ли е силна болката?
За няколко месеца съзнах,че "моето едно цяло" е нещо ново и различно...то никога няма да бъде същото...

неделя, 11 януари 2009 г.

Не

Препрочитам последните няколко записки в блога и все още не мога да си обясня кое е онова нещо,което ме накара да спра да пиша тук.
Толкова време ли мина? Всякаш нищо не е същото и няма да бъде.
Напоследък живея в моя си свят и не давам на никой да го доближи...но от това не се чуствам тъжна.Напротив. Може би точно тази тишина успя да ми покаже колко нереални неща съм изградила край мене и съм си окрасила една моя приказка, която не съществува.
Чета повече и оставам със себе си ,колкото време поискам.Някои неща ми липсват, но не ги доближавам, а други...други са толкова далече ,че не мога да преценя дали някога съм ги искала и дали още ги искам или просто ги оцветявам в светли краски...да ,от далече е друго...мъчно...
Най-хубавото е че мисълта за ново пътуване не само ме дърпа към себе си толкова силно,но е и вратичка ,през която мога да премина...стига да го пожелая още по -силно.
.
.
.
Нещо си отиде.

вторник, 4 ноември 2008 г.

Желания по пътя

Не зная защо, но се върнах може би две години назад... стоях на плажа и усещах онзи трепет в сърцето си, който ти подсказва, че нещо ще се случи... и то се случи. Понякога думите са толкова малко,за да изпълнят пространството около тебе.
Пътищата са толкова много. Понякога поглеждам стаята си и изпитвам желание да съм сама.
В последните четири месеца имаше нещо, което промени сърцето ми... Сякаш започнах да пораствам или да ставам още по -малка. Бях като в приказва. Все още не мога да съзная,че приказката свърши...
Отваряйки електронната си поща, откривам толкова много писма от различни караища на света, които ми подсказват за задаващо се слънце.
Толкова много искам онова момиченце, което ще си е само мое... Може би магията "Шоколад" все още ме държи в ръцете си.
Какво толкова може да загубиш, когато нямаш нищо... Искам това момиченце...толкова много,че сърцето ми се свива и става като гъбка всеки път като си го помисля...
Искам го...

неделя, 19 октомври 2008 г.

Погледни!


Като в друг свят се движа.От както се прибрах,имам чувството че това не е моето място.Вървя и не виждам.Започнахме училище.Сърцето ми биеше толкова бързо на първата среща...докато телефонът не извъня...
"Хайде,къде се губиш?Идваш ли вече?"
И тогава се смях толкова много и преглъщах мислите си така бързо.
За миг помислих ,че съм си отново вкъщи. Всички ме гушкаха и се смееха както винаги.
Но всъщоност не зная къде е "вкъщи". Нещо остана далече от мене .
Може би вече зная какво точно искам :)

петък, 5 септември 2008 г.

...


Плаках...толкова много,че не чувствах сърцето си.Заспах със мокрото в очите си...не исках да се събуждам тази сутрин...леглото ми бе толкова примамливо...

обичам те

вторник, 2 септември 2008 г.

Разпокъсани мисли

Може би се завръщам,а може би вървя напред.Понякога толкова много ми липсва,че сърцето ми се свива от мъка. Понякога спирам да мисля и вярвам ...понякога гледам напред и не виждам нищо.
Затварям очи и се връщам,затварям очи и продължавам.
Времето минава толкова бързо и същевременно мога да преброя всяка секунда от деня.
Плача и се смея.Всичко преминава през очите ми.
Толкова много съзнати реалности,неоткрити преди.
Има решения ,трудни за мислите,но лесни за сърцето ми.
След месец животът ще продължи със същия ритъм- дали е добре или не ...не зная...

...

Толкова много ми липсва.

петък, 8 август 2008 г.

Завръщане


Нереални неща...Далече от мене... Светът се преобърна и крилата,които имах отидоха далеч над всичко ,в което съм вярвала някога...

Бях на 17 години и отново мина времето през очите ми.

Ръцете ми трепереха и сърцето прескачаше.

Не просто ден... Зашръщане ...Съзнашане...

четвъртък, 26 юни 2008 г.

Днес и никога преди

Сърцето е далече от света.Като кораб в открито море.Всеки ден е единствен по себе си.Различен от всичко.Мислите се преплитат и усмивката е с мене.
По ясни от всякога са очите и ръцете ми. Утре е от без значение. Запечатвам всеки миг и се смея на себе си. Няма нужда от думи. Небето е наше само няколко погледа или цяла вечност -това решава сърцето ни. . Не виждам нищо различно у себе си -само предишното щастие и обич към всичко.

Хората може никога да не порастват стига да видиш очите им .Секундите ,минутите,времето- всичко е спряло. Денят и нощта са едно цяло от цяла вечност ,а го виждам едва сега. Заспивам със слънцето и се събуждам с него.


Приказките не значат нищо. Липсват ми колелетата ,но разходките уморяват телата ни. Понякога се спираме и ръцете ни се докосват за миг. Едно цяло за част от секундата. После мислите се разминават и тръгват в различни посоки .Гласовете изчезват в нищото. Всеки заспива далеч от другия.