понеделник, 18 юни 2007 г.

Животът в 24 часа ...


Какви нощи има понякога :)

Най-обичам да уча за изпит, когато целият свят спи и сънува какви ли не сънища. Към 5,30 часа очичките ми вече се затваряха и тялото ми молеше за сън, но сърцето мечтаеше за много неща- искаше разходка, искаше да кара колело...искаше толкова много неща. Хапвах си шоколадче и портокалче... и уж учих :) /може би знаех вече всичко, може би не /. Тази сутрин се оказа, че зная точно това, което трябваше :) Дори госпожата ме похвали :)На новата работа шефките се смяха като им казах колко имам :) казаха: "Ама ти наистина за по малко от 6 не отиваш " :) Много ми е хубаво, когато изпитите минават без затруднения и излишни въпроси :)Работният ден мина леко :) с весели закачки,смешни обаждания по телефона :) и един сладур-Хари на 6 годинки, който дойде на урок :)- колко бонбончета изяде това дете :)...Към вкъщи наистина много ми се приспа... Обадиха ми се толкова много хора по телефона, че хич не усетих кога се качих в автобуса :) Минах покрай театъра иначе:) и се смяхме с портиера там-много е мил винаги:)Една спирка преди мойта видях един приятел с колелото си как лети :) Стана ми весело, защото знаех къде отива- при много любими хора :)Преди да вляза в блока се загледах в небето- някаква сила го бе оцветила в толкова приказни цветове.

вторник, 12 юни 2007 г.

Среща с поглед...и нищо друго



Днес изпитах нещо, просто нещо различно,неземно, необяснимо за мене.В този слънчев ден, в който най-малко 100тина полицаи бяха обградили "Студентски град" и разни хора се радваха или възмущаваха на разни неща, се случи нещо неочаквано.
...Отидох на работа с онази радост на дете, което обича целия свят. Подарих на колежка, която харесвам :) , подарък. Душата ми летеше от щастие заради породената у друг усмивка /толкова прекрасна и мила/.Колегите се закачаха: "Да не си срещанала някой в парка,а? Защо така се смееш? ". А, този ден- не можеше да бъде просто по- съвършен.
Сложиха ме на балкона. Сигурно съм била не повече от 6/7 пъти там за една година и по каква случайност се оказах на балкона точно тази вечер, не зная.
/ Може би съдбата не искаше да обърква нещата/. Когато слязох да оставя няколко дублирани билета, всички ме срещнаха с усмивка и думите: "Познай кой дойде? Не е сам- с некво маце." Не можех да повярвам-"недостижимата планета''. Мислех, че за този сезон повече нямаше да се срещаме. За "мацето" казах "А, да, зная коя е :) " и се засмях.Сърцето ми заби отново по онзи особен начин...
Качих се горе и помечтах .
На излизане се видяхме. Дори не ме поздрави. Не беше с онова чаровно къдрокосо момиче от пързалката- бе със...хм...неземна лигла- висока и цялата изрисувана- някаква актриса казаха.
Излязох навън. Умът ми не го побираше- той такива момичета ли харесва?! Тръгнах по улицата, а те вървяха пред мене. Той се спря да говори с други /подобни/ момичета и... в този миг погледите ни се срещнаха... За една секунда разбрах- той не би излязал на разходка с мене,едва ли би се радвал на слънцето, лежейки в парка, не би карал колело /скутерът и тези момичетата биха му били много по- интересни от каквито и да е било други вълшебни неща.../
Стана ми тъжно.
На света има два вида любов- тази , която е до тебе и тази, която никога няма да докоснеш. Сега разбирам какво значи двама души да живеят в различни светове. Единият-с бляскавите неща, а другият- с всички онези слънчеви мисли , с които се събужда сутрин.
Въпреки погледът, който мина покрай сърцето ми тази вечер...сигурно винаги ще остана с онази мисъл за разходката "боси в парка"...

петък, 8 юни 2007 г.

Красивите неща напоследък...























Панаирът... Розичка....Вечерите на свещи.... Разходките под дъжда...







четвъртък, 7 юни 2007 г.

Подаръкът...

Хайде, пълен напред...

В този мрачен ден , в който всички се криеха под своите "umbrellas"- шарени и пъстри, се случи това - получих подарък... за пътешествие отвъд света...

Едно шеметно момиче Надя/ на което никога не бих му дала годините-37-уау/ направи деня ми още по- весел. Понякога тези малки жестове , които хората неволно правят, могат да накарат някого да полудее от щастие.

Обичам дъждовните дни :)

вторник, 5 юни 2007 г.

Колелото и аз в един дъждовно-слънчев ден...

На 1 юни си взех колелото :)... Толкова щастие през живота си съм изпитвала само няколко пъти... Въпреки всички негативни неща, случили се покрай него, се чувствам толкова щастлива , че го имам. За първи път го карах вчера :) Ходих на курса по английски с него:).... Ох, че хубаво... Слънчо ми намигаше нещо и се раздваше заедно с мен. Докато взимахме различни думички по английски, то бе до мен и слушаше. Бях му обещала една разходка из градинката до нас - и двете нямахме търпение / аз и Розичка/.Кръстих го /колелото/, защото мисля че всяко нещо създадено на света ,има някаква душа и заслужава да се нарича с име. Както казва и Малкия принц, когато дадеш на нещо или някого име, то ти става по- близко,а точно Розичка-защото е като цветенце красиво:) . И така, след курса направихме няколко кръгчета... намерихме си и компания- татко. :) Не сме карали колела заедно от много време /сигурно от както бях на 10-12 години/. Минахме покрай всички зелени полянки... Звъняхме със звънчетата... едно момченце на около 8/9 год. ми поздрави с усмивка и с няколко непринудени "дзвън-дзвън ". След като оставих татко, разходката ми продължи... доста приятно. Мислехме / вече си бях намерила друга компания :) / да отидем до центъра, но дъждецът, който в последствие си премина в доста сериозен ДЪЖД :), ни притисна . На едно дървено заведение спряхме и гледахме как вали... Прибирай ки се към вкъщи... съзнах че винаги съм искала такъв ден. Продължаваше да вали...А ние с Розичка бяхме щастливи - този ден бе наш. Капчиците дъжд падаха върху ни, хората се смееха и се чудиха какво правим навън мокри... Ние просто се радвахме , че сме заедно...